За Въплътеното Слово

Кое е това, което създава и поддържа съществуването и поражда живота? Всичко, което познаваме като живот? Кое е онова, което от хаоса, от стихийните състояния, извиква/трансформира „елементите“ във видимата и невидимата природа в Подредба, за да може да съществува животът изобщо?

 

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
2. То беше в начало у Бога.
3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.

… /Евангелие от Йоан, 1/

Словото е, което изписва или дефинира законите на съществуването. Това са както законите, които сме свикнали да наричаме „естествени“, така и „вътрешните“ за човека и човешкия живот закони, принципи и механизми. Подредбата на видимата и невидимата вселена са Слово Божие. В този смисъл отношението на материята и анти-материята след Големия взрив е Слово Божие. Теоремите (тео-реми от тракийски и после гръцки: божествени думи) в математиката са Слово Божие. Устройството на нашата душа е Слово Божие. Реакциите на човешкото сърце към едни или други влияния, които са емоционални и духовни „лакмуси“, са Слово Божие или, по-точно, всички те са резултат от определена изречена Дума Божия за първо-естеството (т.е. първичното естество, така както е било създадено в съвършенство) и първо-характеристиките на душата на Човека. Реакцията на един химичен елемент с друг е слово Божие – същност и подредба, изречена и избрана от Твореца-Създател. Разцъфването на цветето в добра почва е Слово Божие и неговото увяхване, когато бъде натровено/опорочено – също, подобно на душата, нахранена с различни преживявания… Това е едно „надникване“ от наша гледна точка какво е Слово Божие.

А от гледната точка на Твореца-Отец, когото наричаме Бог, Словото Му е изборът Му как да се прояви, как да „изпише разказ за себе си“, как да Се „преживее“, как да еманира, да разкрие Себе си и да Се пресътвори в творението, какъв характер да прояви, т.е. с какви Имена да се самонарече…

В нашето откъсване или отдалечаване от Бога-Отец (т.е. отделянето на словото в нас от Неговото Слово, от словото изпълнено с Светлина), сме загубили способността, която сме имали при нашето „сътворение“ да познаваме Бог, да го „виждаме лице в лице“, да говорим и разбираме Неговата Реч или с други думи – да го Виждаме как еманира в Битието. В това измерение, в което „попадаме“ след „откъсването“, за нас Бог е скрит… Затова е необходимо присъствието и реалността на Бог-Словото в нашия свят като Исус – Въплътеното Слово… Дори нещо повече, оказва се че ние сме неспособни сами по себе си да последваме, нито да проумеем Божествената Воля (Реч), ако нямаме съвършен пример, Учител, а и в някакъв смисъл – Предстоятел, по чиято „препоръка“ ние да влезем в този нов свят, в нов светоглед, в нова вътрешна вселена (или по-скоро не нова, а възвърната в съвършенството си). Дори, нужно е да се отбележи – трябва ни нещо повече от застъпник, трябва ни Чудодеец… Всъщност, дори и нещо повече – трябва ни Победител – някои, който е по-силен и може да победи и за нас – да победи в битката с откъснатите, помрачени, лишени от светлина словеса, да ни избави от плена на „падналите сили“, на страстите и лъжите, обримчващи света на тлението…

…Исус – Божият Син, Исус – Агнецът Божий, Исус – този който е отпреди нас, Исус – Словото станало плът…
За да можем да започнем да разбираме истински личността на Исус като историческо явление – този който се е явил в плът за да изяви Непознаваемия, трябва да преминем през осъзнаването на Бог-Словото, или както е наречен в пророческите традиции Ис-Ус, като Словото в цялата вселена видима и невидима, което изразява Божия Характер и съвършено описва и явява Божествената Воля.
Да опознаем и живеем Словото Божие не като нещо абстрактно, не като дефиниции и думи, а като Живо Явление – Личност, родена от Бога, „единосъщ Син“, като самия Бог1, в друго негово изражение или лице. Бог-Словото Ис-Ус – изявяващата се същност на Твореца, тази същност която разкрива, изявява, проявява Мисълта на Отец, която изписва видимите и невидимите светове, „построява“ ги чрез „законите“, които съставлява. Словото Божие като Личност – защото притежава Характер и Воля – Той не пише кой да е разказ-битие, битието не е случаен наниз от „думи“ – Той пише много конкретен разказ-битие, който отразява Неговия Характер и Воля2. Тази Личност е всеприсъстваща и вечно присъстваща, отпреди създанието на времето.

Крайната, „the ultimate“ изява на Бог-Отец за човека се явява във въплъщението на Бог-Словото като Човек…

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
2. То беше в начало у Бога.
3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.

10. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.
11. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха.
12. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии;
13. те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха.
14. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.

18. Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.
… /Евангелие от Йоан, 1/

И така, Исус е първо Словото НА Бога, Словото което е У Бога, Словото, което Е Бога. Но Исус е също и образ на втория „Адам“ т.е. новия човек , дори не образ, а реално „първи сред много братя“ – Исус, дошъл в плът (проявен в телесност като човек) показва нашата истинска същност (на всеки човек в потенциал) на синове Божии. Исус, в този смисъл е наш Учител, и наш Първи Брат. Не случайно Исус е еднакво човек и Бог, Той е наречен Божий Син, но също и Човешкия Син – истинският Човек. В Исус е в съвършенство явена истинската трансцедентност и способността да се свързват измеренията. Въплъщението на Исус е сбъдването на Мистерията да се отвори отново вратата между Небесното и земното, падналото естество да има възможност да се върне в Съвършеното, защото тази Врата може да се отваря само „отгоре надолу“ – няма „ключалка“ от земното измерение. Това разкрива и друго Негово Име – Първосвещеникът (този, които принася жертвата за да съедини/приближи човека с Бога), нашия Предстоятел (Застъпник и Изкупител), този чрез когото става Връзката. Но Исус принася една много особена жертва, принася самия Себе си – и така става и Първосвещеника и Жертвата в едно. Чрез Мистерийната жертва на слизането на Бог на земята, става възможно за нас да имаме Вход отново „да се качим“ на небесата. Единствено тази жертва може реално да отвори очите ни отново да виждаме Божествената действителност, като „изцери слепотата ни“… И накрая – Исус като Победител, Херос, Господ(ар) на Силите – единствено чрез Неговото Познаване можем да познаем мъдростта, да придобием думите на сила, да познаем Речта, която сътворява и владее битието и живота (защото тя е самия Той) и така да не бъдем роби на битието, на видимото и на външната среда, а да имаме онези истинни трансцендентни творчески способности, да придобием отново силата и способността, както и Любовта, да пресътворим живота си и да облагородим битието и вселената (или поне да бъдем съучастници в тези процеси и в резултатите им)… Познаването на Неговите Имена-Същности прави възможно самите ние да придобием Неговите Имена т.е. станем Негови наследници – деца, носещи Неговото Име…

И така – какво е всъщност Неговото Име? Как е изписано образно Неговото Име в Свещените писания, като Име съществуващо в измерението на Всевремието? Нека потърсим откъде започва еманацията на Бог….

 

 

„1. В началото, преди Бог да изрече небето и земята в битие, и когато нищо още не се движеше, Бог изрече своето Име. Чрез Него всичко стана и без Него не е станало нищо.
2. И името Божие бе Словото Божие и Словото Божие изрече всички имена на света.
И както изрече, така и стана. Всички те от Него излязоха и при Него пак ще се върнат, а Той излезе от Нея, която е образа Божий, сиреч тази която е Рея – Животворящия Дух на Единия Отец.
3. Понеже в началото Този, който беше Един, Той беше също Двамата в Единия, които родиха Любовта, а тяхната любов създаде невидимите и видимите, сиреч Словата на Вечната Реч, чиято уста е сам Господ Бог. И тъй, от Бога Отец и от Божия Дух – Майка и от Божия Син-Слово, който е слънцедатния Всевиждащият-Всемогъщ/Ис-Ус/ – Победителя, сиреч от Триединния Бог-Творец всичко е станало и всичко има в Него начало и край, а след края – вечност без начало и край.
4.А тези които са станали, са станали според всичките начала и краища от най-високите небеса до най-ниските места на преизподнята и от невидимите неща се състои всяко видимо нещо, било то от безначалните и безкрайните, или от тези що имат начало и край. 5. И така по реда и местата си се представят всички небесни, земни и подземни войнства, и духовните, душевни и материални същности, с които се проявяват, защото са в постоянно движение и се проявяват, подреждайки се по Божиите Думи и Неговата Реч…“
Из Хроники на Хаброзалмокс, глава 1; 4 век пр.н.е., Тракия

„2. И веднага бях обзет от дух; и ето, на небето стоеше Престол, и на престола седеше Някой; а сред престола и около престола – четири животни, отпред и отзад пълни с очи:
7. първото животно приличаше на лъв, второто животно – на теле, третото животно имаше лице като на човек, а четвъртото животно приличаше на хвърчащ орел.“ /Откровение на Йоан, гл. 4/

Тези цитати разкриват на образен език първичното място от където започва разгръщането на Словото т.е. откъдето започва разгръщането на Божиите същности – Имена…

Образите на четири същества и са символ/пиктограма, или отражение на основните четири Лица-същности-Имена на Ис-Ус, за които загатнахме по-рано.

Какви са „общите им характеристики“, какво ни разкрива този образен език?

Престолът е, разбира се, йероглиф, изявяващ Върховната същност на Бог като Владетел на Всичко, Пантократор, Всесилата – „Всемогъщият“.

Очите, които са навсякъде „отпред и отзад пълни с очи“ са в някакъв смисъл едно Око, което обаче присъства и вижда във всички измерения – „Всевиждащият“.

„6. … а сред престола и около престола – четири животни, отпред и отзад пълни с очи:
7. първото животно приличаше на лъв, второто животно – на теле, третото животно имаше лице като на човек, а четвъртото животно приличаше на хвърчащ орел.
8. И четирите животни имаха всяко по шест крила наоколо си, а извътре бяха пълни с очи, и без почивка денем и нощем възклицаваха: свет, свет, свет е Господ Бог Вседържител, Който е бил, Който е и Който иде.“

Така, очите „отпред и отзад“ и „извътре“ представляват всевиждащата и всенаблюдаващата природа. Бог вижда всички времена, какво е „отпред“ и „отзад“, и във всички измерения – „извътре“.

Именно това е и първото Име на Бога Слово Ис-Ус също и на йероглифен език и на древната бохарска реч.

Окото – чете се ИС със значение „Виждам“
Тронът – чете се УС със значение „СИЛА“
и третият йероглиф със значение „Бог“, което като цялостен прочит е Всевиждащия – Всемогъщ Бог с произношение ИСУС.

 

Всевиждащ-Всемогъщ – Всевиждащият-Всемогъщ – Виждащата-Сила – ИсУс … Така е засвидетелствано името на Словото Божие и в древнотракийските писания, част от които са цитираните по-горе Хроники на Хаброзалмокс.

И тъй като в дълбока древност Името на Бога е трябвало да се пази в тайна, този запис в традицията на древен Египет се е произнасял чрез видоизменяне в обратен ред „Ус-Ар(и)-Ис“ или „Ус-Ирис“ (Усар – Всемогъщо-творящия /“Ари“- творя /, Ирис – гръцка заемка за Виждащото естество). Същият запис е присъствал и хилядолетия преди това в неолитна Тракия. Приведеният пример е от плочка – тракийски артефакт от Точиларе (5000-4500 г.пр.н.е).

 

Това познание за изписването на Първото Име на Бога в дълбините на човешката история е възстановено за нашето време и разгърнато като познание от д-р Стефан Гайд в поредицата от книгите му от поредицата „Тракийското Писмо Декодирано“ (виж Стефан Гайд, http://stephen-guide.com/bibliography.html и https://books.bogari.bg).

Този начален образ „Престолът и Окото (във всички измерения)“ от който се „развива“ представата ни за Бог и Името Му, е бил изявяван многократно в различни епохи, култури и форми, и е израз на Исус като Словото на Бога и Тяхната Единосъщност, тъй като представлява и скрит/таен запис на Името на Отец.

Познанието за Имената-същности на Исус, както е засвидетелствано в Свещените текстове, се разгръща в тези основни четири „лица“:

Орелът като образ на Сина Божий – Небесната Първосъщност, Исус като Божий Син; Образът на Орела се използва като символ на тази същност, която обитава небесата, която живее сред лъчите на Слънцето и става едно с него;

Човешкото лице – на Бога станал човек (Въплътеният Бог), Човешкия Син;
Телецът (жертвено животно) – Исус като само-принесената Жертва; Онзи, който чрез доброволното си отдаване става и Първосвещеникът, който принася жертвата, за да възстанови връзката между Бога и човека (ролята на свещеника е да бъде посредник между човека и Бога, да бъде и да храни тази връзка); и
Лъвът – Силата, Всесилата Исус – Исус Вседържител, Владетел над всички Сили, Цар на Царете и Господ на Господарите.
Тези четири същности не могат да се отделят и да се разкъсат, без да „разпънем“ отново Христос…

По-рано писах, че древните езици разкриват тайни за първосъщностите. Очаквано тогава, в древната тракийска-бохарска реч – най-древната реч, която познаваме, откриваме потвърждение за това… Как? – като видим че точно тези четири думи на бохарски имат преплитащи се значения и еднакво звучене. В древните езици, понятия чиито значения имат силна взаимовръзка са били обозначавани или с една и съща дума, или с думи, които звучат сходно. И така:

Светлина=Слово/още „Ре“/:

 

 

Лъв:

 

Овен /жертвено животно/:

 

 

Така, на древната реч бохарска, образите използвани за „закодиране-записване“ на същността на Христос като Всегдашната Жертва (овен/теле) и тази на Цар на Царете (лъв) носят същата дума като Светлина, което знаем, че е Словото Божие тъй като Ре на Бохарски е Слънце, Светлина и Слово едновременно, и първичната същност на Божия Син:

„1. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
2. То беше в начало у Бога.
3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
5. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе….9. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света.
10. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.
11. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха.
12. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии;
13. те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха. 14. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ /Евангелие от Св.Ап. Йоан/

Т.е. от бохарската реч ни се открива, че Словото Божие се изявява чрез тези две същности – Всегдашната Жертва (закодирана в образа на овен/теле) и същността на Цар на Царете (закодирана в образа на лъв).

Думата на бохарски за „четвъртата същност-име“ на Исус е буквално „синовност“ т.е. „с лице на такъв, който е в синовност“ т.е. който е в „чин“ на син (като дете). Характеристика на синовността е приемането на волята на Отец и влизането в наследство, или послушанието. Т.е. не се казва просто „с лице на човек“, а с „лице на Син“!



Подобно, ключово е да разбираме, че същностите-характеристики на проявения Бог-Слово ИсУс, Който задвижва всичко във Вселената, не са някакво учение или философия, възникнала преди две хиляди години. Тези четири основни същности на Бог-Словото като явление и Име са били свидетелствани през хилядолетията преди това в Тракия (5000-4000 г.пр.н.е.), Египет (3000-2000 г.пр.н.е.), в Юдея /6 в. пр.н.е./, в плочите на Орфеевия завет, в Книгата на Пророк Йезекил и т.н.

Защо е така и как е възможно тези образи да съществуват през хилядолетията? Не само е възможно, а и няма как да бъде другояче, защото това са думи на Древната Реч – от първите думи, чрез които е била сътворена Вселената….Това са Думи, чрез които Бог е решавал да прояви своя характер… това не са просто символи-животни, в никакъв случай не трябва да се разбират така – това са думи-образи, явяващи същности! … Така трябва да се разбират тези образи на лъва, телето, орела и човека – като Свети Думи, Думи на Древната Реч на Сътворението, Архетипи, които първо трябва да видим, да разпознаем като „дрехи“ – проявления на Бога, и които после да проявим в нас… Животните, които познаваме в нашия свят са само проекции, „припомняне“, „сенки“ на тези същности. Важно е да се разбира, че дрехата на Бога не са самите тези „животни“, а Херувими с такива лица, т.е. Ангелски Могъщи Сили, които носят определени характеристики – Ангели-Словеса.

В тази светлина, много интересен става и разказът за Ной. Защо Ной спасява животните в Ноевия ковчег (кивот) и само животни ли спасява (казва се, че спаси „животните годни за разплод“)? Един древен духовен текст ни казва, че Ной прибира в кивота светите думи („годни за разплод“) т.е. думите-същности, които биха дали подходящо „потомство“ – резултати….

За да можем въобще да си позволим да разсъждаване за Исус – Божият Син дошъл в плът, първо трябва да прочетем внимателно и да познаваме поне до определена степен самите свидетелства за Него, което са Евангелията.

Четирите канонични Евангелия могат да се разгледат всъщност като ЕДИН разказ, погледнат и изговорен от всяко едно от тези „лица“ или, другояче казано, всяко Евангелие е разказ фокусиран най-вече върху определено лице – име… макар и фактологически Евангелията много да си приличат, всяко Евангелие има своята основна мисия и разкрива като фокус определена същност на Въплътеното Слово Исус – това на Богът станал Човек; на Всемогъщият, владеещ над всички измерения; на Първосвещенника – този, който дава Жертвата и Изкуплението, чрез което човешката душа може да се възвърне в своята непокътнатост; и на Вселенската Истина на Бога, която владее всичко – Словото Божие… И това е така, за да осъзнаваме колко е важно да проникваме във всяко едно Име-същност.

Постепено, Християнската традиция започва да олицетворява всеки един от Евангелистите (Матей, Лука, Марко и Йоан) с по едно от лицата на тези същества ,според същността, която сътветното Евангелие явява най-ярко.. Но Библията, Истината са четирите Евангелия в едно, и те не могат да бъдат разделени…Тук съвсем не казвам, че Евангелията са едностранни, а по-скоро че всяко има определен фокус, въпреки че неминуемо показва и всяка една друга същност на Исус, именно защото не могат да бъдат разпокъсани.

Да разгледаме накратко основните същности, които се изявяват в Евангелията.

(1)Бог-Словото, Исус

„1. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
2. То беше в начало у Бога.
3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
….
14. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ /Евангелие от Йоан/

По-нагоре обсъждахме единосъщността на Бог-Отец и Исус, Словото Божие.

Но какво изразява Исус, въплътеният Бог, и как свидетелства за своята единосъщност с Бога-Отец?

Йоан 5 : 30.“ Аз не мога да правя нищо от Себе Си.“

Това е изява на Единосъщност изразена чрез единността на действията.

Исус казва „от себе си нищо не правя, а само каквото Отец ми говори“ – това е изява на единосъщността. „Не аз свидетелствам за себе си, а Отец ми“ – това също е изява на единосъщостта: Синът твори само това , което е в мисълта на Отец и Отец подтвърждава във всичко Сина, като сбъдва думите Му… т.е. Отец и Син са по особен начин „неразделни“ – Мисъл и Въплъщение… Исус е въплътен като човек, за да изяви, да „прояви“ Отец. И какво изявява като крайна цел Исус: върховната Любов – така чрез Него разбираме коя е основната, първата мисъл-преживяване на Отеца – основният сътворителен „Механизъм“ във вселената действа от Любов..

„10. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове.
11. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго.

12. Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас.“/Iво съборно послание на Йоан/

„34. Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго.
35. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ /Евангелие от Йоан, 13/

(2) Богът станал човек (Въплътеният Бог)

Какво свидетелства Исус за живота на човека, осветен от присъствоето на Словото:
1. Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него.
2. И Той, като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше:
3. блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
4. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
5. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
6. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
7. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
8. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
9. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
10. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.
11. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.
12. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.
13. Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.
14. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина.
15. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи.
16. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.

Проповедта на планината разкрива Новия Човек, втория Адам, Богът облякъл Човешка Плът, Мет-шири, Синът… Тук не е нужно да се разсъждава – всичко е безпределно ясно казано – няма нужда от разяснение, има нужда просто да се живее изреченото Слово…

21. Слушали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“.
22. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“*, виновен ще бъде пред синедриона*; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена.
23. И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе,
24. остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.
25. Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница;
26. истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант*.
27. Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействувай“.
28. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.
29. И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена.
30. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената.
31. Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека й даде разводно писмо“.
32. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодействува; и който се ожени за напусната, той прелюбодействува.
33. Слушали сте още, че бе казано на древните: „клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“.
34. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий;
35. ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим , защото е град на великия Цар;
36. ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен.
37. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.
38. Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“.
39. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.
40. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха.
41. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.
42. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.
43. Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“.
44. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,
45. за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.
46. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?
47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?
48. И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.

ГЛАВА 6.

1. Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец.
2. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда.
3. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната,
4. та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.
5. И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда.
6. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.
7. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути;
8. прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него.
9. А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име;
10. да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;
11. насъщния ни хляб дай ни днес;
12. и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;
13. и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.
14. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец;
15. ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.
16. Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда.
17. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си,
18. та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.
19. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат;
20. но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат;
21. защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
22. Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло;
23. ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?
24. Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. *
25. Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?
26. Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?
27. Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?
28. Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат;
29. а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях;
30. и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!
31. И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?
32. Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.
33. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.
34. И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.
* На богатството

ГЛАВА 7.
1. Не съдете, за да не бъдете съдени;
2. защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.
3. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?
4. Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда!
5. Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.
6. Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат.
7. Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
8. защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.
9. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък,
10. и кога поиска риба, да му даде змия?
11. И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат?
12. Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците.
13. Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях;
14. защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.
15. Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители:
16. по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?
17. Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове:
18. не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове.
19. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън.
20. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.
21. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.
22. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?
23. И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.
24. И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък;
25. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък.
26. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък;
27. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо.
28. И когато Иисус свърши тия думи, народът се чудеше на учението Му,
29. защото Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците (и фарисеите).
/Из Евангелието на Матей/

И самият Исус като човек в цялото си ходене по земята е изявявал именно това – вместо съд, Той показваше милост и прошка на грешниците, които се покайват; хранеше бедните и болните; в разрез с юдейската традиция лекуваше в събота (защото любовта е над закона); разпознаваше и действаше според сърцето на човека, а не според видимото на повърхността; изобличаваше лицемерието; три години ходи от град в град да лекува, проповядва и явява истината, въпреки гоненията от фарисеите (силните на деня като духовна традиция и светско влияние); благославяше и лекуваше и тези, които го последваха и тези, които не тръгваха след думите Му; уми сам краката на учениците си; прости на онези, които го залавяха и бичуваха; върна отрязаното ухо на този, който връзваше ръцете му; изцери окото на онзи, който го прободе; „вървя“ с човечеството „две мили вместо една“ (отивайки с него до крайното за нас безумие да разпъне самия Живот) и накрая каза “Отче, прости им, те не знаят какво вършат”…

Не ропта и унива, знаейки какво Му предстои, не потърси гаранция за успеха от Баща Си, а се довери на Волятa Му докрай и Му се предаде с думите „Ако може да ме отмине тази чаша, но не моята Воля да бъде Отче, а Твоята“…

Нужно е да разбираме, че Исус е бил еднакво и човек – Той ОГЛАДНЯ в пустинята, преживява и умора, и болка, и какво ли не още… но никога не злоупотреби, не направи ни едно чудо в Свое Име, да си улесни състоянието или насити себе си… Всяко чудо за Него е било способ да яви Бога; всяко действие – процес на Богоявление; Всяко дихание и всяка стъпка – било то към Йерусалим под приветствените викове на тълпата или към Голгота в обругаването – повод да прояви Характера Му, да Го направи видим.

(3) Жертвата заклана за сътворението на света

40. А като дойде на мястото, рече им: молете се да не паднете в изкушение.
41. И Той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше,
42. като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята.
43. И яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше.
44. И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята.
45. Като стана от молитва, дойде при учениците и ги намери заспали от тъга;
46. и рече им: защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение.
47. Докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда, който се приближи до Иисуса, за да Го целуне. Понеже такъв знак им бе дал: Когото целуна, Той е.
48. А Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески?
/Евангелие от Лука, 22/

Две неща изискват особено внимание: ние наричаме Исус – „Агнецът заклан за сътворението на света“, както и Исус – „Всегдашната Жертва“:
(1) „Агнецът заклан за сътворението на света“, „Това е Агнецът Божий!“ – се казва за Исус… Наричаме Го „Агнецът заклан за сътворението на света“ и разбирането зад това е фундаментално! Отново можем само да се докоснем едва-едва до тази тема… падението на човека е откъсването му от преживяването на единство с Бог, но Разумът винаги е знаел, че това е неизбежно като вкусване на опитност за човека, ако иска да съществува творческото естество в него… Това е разкъсването на Бог при сътворението – да даде свободния избор на човека, да му разреши и той да има своя воля и да твори чрез нея… това наистина е разкъсване, защото така Бог допуска в своята съвършена воля и промисъл несъвършенството от изборите на свободната воля на човека, за да го направи и него творец – поради обичта Си, защото от любов желае да преживява и чрез човека, макар това да значи и болка… и Божественият Разум е знаел, че ще трябва да помогне на човек да се възстанови, т.е. отново да съедини своята Воля с Божията – и че това може да стане единствено, ако Той самият по Божествения мистичен начин се „понижи“ да приеме всички немощи на човешко същество и в тази определена своя същност се откаже от собствената си Воля (или по-точно я отдаде), за да се съедини напълно с Волята на Отец… Т.е. от една страна във „Всевремието“ се случва разкъсването/разпятието на Божието Слово, за да допусне Човека като сътворец, и от друга страна за да има шанс да бъдат отмахнати грешните избори на Човека, е предназначено и се случва Въплъщението на Ис-Ус като човек и Неговото разпване в плът.

Въплъщението не може да бъде и е безсмислено без „разкъсването за създаването на света“. Словото (Божията Мисъл и Воля) се разкъсват в Началото, за да има човекът-Адам при своето сътворение свободна Воля, и после Агнецът, Човекът Христос бива разкъсан, за да може човекът по своя воля да има шанс да се съедини с Волята на Бога. Човекът избира сам да се откъсне от Божественото Присъствие с акта на грехопаданието3, но да извърви сам обратния път е невъзможно. Вратата „надолу“ (от Божественото Измерение, от Небесната Реалност към ограничения свят на тлението), в едната посока я отваря човекът, но вратата „обратно“ не може да бъде отворена „отдолу“. Някой Отгоре, трябва да слезе и да я отвори… А после идва нашият избор дали да прекрачим обратно…

Това е кратко надникване в същността на жертвата Исус, отразена първо във Всевремието – когато Словото ИСУС се разкъсва за да даде свободната Воля и после Човекът-Бог Исус се разкъсва в линейното време, за да има път нашата Воля да се възвърне в Неговата.

Затова е необходим този акт на слизането на Божието Слово в плът и съ-битието (случилото се) е уникално – Въплътеният Бог!

(2) Всегдашната Жертва – Нима не е имало толкова много пророци говорещи истини и показващи пътя за праведен живот (и то в множество религии)… нима само Исус е старадал – има толкова светии ,които дори повече са страдали, погледнато по човешки… Но не е в това Истината и не е толкова просто, защото никой човек не може да направи това, което Исус сътворява… Богът, обитаващ в пълнотата и съвършенството от измерението на Всевремието, слиза в нашето частично измерение и вкусва скръб, болка, унижение… но когато Вечното вкуси нещо, това което е вкусило бива „вкарано“ във вечността /става част от Всевремието/ и в някакъв смисъл се преживява постояннот.е. Бог не страда три години, докато проповядва в земите на Палестина, той прие заради нас страданието в своето съвършено всевремево измерение, лишено поначало от скръб и болка. Той е постоянно във ВСЯКО време и преживява и пребиваването си сред нас, и разпятието си, и смъртта си – постоянно, но също така и Възкресението Му винаги е, и ПОБЕДАТА Му вече е…/нека си спомним по-ранната дискусия за духовните закони на времето, които науката започва да познава – времето същестува като измерение на пространството, само ние не може да преживяваме всички времена едновременно, защото умът ни е устроен така, но Божият Ум е свръх-Ум и Той по същност обитава и едновременно схваща всички времена/. Затова и говорим за Агнеца, заклан от сътворението на света, и за Всегдашна жертва….

И така, за да се върнем ние на Небесните Места е нужен механизъм на Прошка и механизъм на Изкупване: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“… Исусовата жертва е „вратата“ за нас – несъвършените, временните, падналите, отново да имаме достъп до вечността, до съвършенството, да се умиваме, да възкръсваме, да се трансформираме…. Никой човек, дори и най-великият пророк, не може да извърши тази Мистерия – да отвори вратата между измеренията и да ни даде достъп – само който е от това Висше Измерение може да го направи, т.е. само Бог –затова Той „слезе“, за да може да се „качваме“ ние, затова той стана „Вратата“…4

Това въплъщение е реално мост между световете („отсега ще виждате небесата отворени, и Ангелите Божии да възлизат и слизат“). Съществено е да разбираме, че не е единствено важен моментът на въплъщението, защото у Бог са всички времена, както и не че човекът преди въплъщението не е имал възможност за възвръщане (и именно за това във всички духовни учения има поне полъх, пред-узнание, пред-вкусване на това очакване за въплъщението на Бог) – за Бог намерението Му е вече изпълнение, то просто се въплъщава в определен конкретен момент в линейното време, което ние преживяваме, то е конкретен исторически момент само в нашето линейно време, докато в Божието Време то в някакъв смисъл е Винаги. Самото спасение (възможност за спасение според нашия избор) е станало факт още чрез намерението Божие за тази жертва, още в момента, в който ни е дадена свободната воля и съответно ние вкусваме от нашето отделяне от Отца в първото упражняване на тази свободна човешка воля… („знаете, че не с тленни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите,
19. но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос,
20. Който е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за вас,

21. повярвалите чрез Него в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава, та вярата ви и надеждата ви да бъдат в Бога.“ /Iво Съборно Послание на ап. Петър, 1/)

Съществено е тук да споменем отново, че пророчества за явяването на Божието Слово, на Бог в плът, е имало през всички времена и цивилизации. Древният човек е разпознавал тайните невидими същности от измерението на Всевремето… Това са архетипи (arche- пръв и typos – отпечатък, следа или спомен, запис, слово) в нас – “пред-произходни, вродени и наследени форми на човешкото съзнание”, “първични, автентични и неподправени шаблони – модели, спрямо които се формира основата на човешкото мислене”, отпечатани в нас от Твореца, за да ни напомнят за Истината на Неговото Битие. Затова и се раждат като знание и концепции в човека във всички епохи и култури. Връзката е отвътре – навън – разпознаващ ги първо у себе си, човек ги вижда отразени и във видимата Вселена, защото знае, че те са едно и че „от невидимото произлезе всичко видимо“…

Пророческият Дух е именно това: виждане през измеренията, поглед, който оглежда всичко видимо в невидимото небесно – всеки образ в неговия първообраз и затова е в състояние да тълкува събитията и да вижда сетнината им според действието на Божествените Закони.

Но е твърде неправилно да наричаме тези пророци на Бога, идващ в плът, еднакви/идентични с него (както и в Свещения Писанияа се казва ясно, например при Преображение). Не може и да наречем Бога, слязъл в плът просто пророк. Защо – ако последното е вярно, то основната мистерия на свързването на невидимия и видимия свят отново няма да се е случила… А ако приемаме и живеем според първото, то унижаваме Божественото и го наричаме неспособно да се прояви, или несъвършенно в проявленията си. Някои учения казват че Авраам, Кришна, Мойсей, Зороастър, Буда, и т.н. (като прибавят там и името Исус), са просветени пратеници на Бог, които идват в различни периоди от времето да „обяснят“ Бога според нуждата на времето и културните особености; че никой от тях не е Бог, но само обясняват Бога. Има обаче две основополагащи истини –всеки родител, ако детето му е в опасност, надалеч от него, той не би стоял в къщи и пратил пратеници да му обяснят защо да се прибере, той отива сам да си търси и върне детето си – това е Архетип в нас и би следвало да ни каже нещо – нима сме толкова самовлюбени, че да мислим че у нас любовта се проявява по-силно, отколко в Бога, или че ако ние можем да прекосим океани за да намерим детето си, то Той не прекосява измерения?! Родителят не се обяснява – Той отива да спасява… и аз това го знам от опит……………… Тогава може да настъпи следващото объркване – защо тогава да не го прави по-често, повече от веднъж, защо всички тези имена да не са въплъщения на Божественото, а не просто пророци?… Аналогичен и е въпросът с истината – защо да може да е казано само по един начин, нима наистина културните различия да нямат значение?………… Трябва да приемем един парадокс – Бог няма нужда да се себеразкрива множество пъти – себеразкриването Му е съвършено и универсално за всеки и във всички времена, Той не може да изяви нещо недостатъчно, което да има нужда от донаместване, дообяснение, видоизменение, за да „пасне“ по-добре на променящите се условия… НО, в същото време, именно защото Той е и толкова всеобхватен, ние нямаме никакъв шанс да го разберем, ако ще най-обучените Му тълковачи да са всеки ден сред нас и да се опитват на най-близкия на нас език да ни говорят, освен ако самият Той не стане част от нас, ако не пребъдва винаги у нас (поне като потенциал), което е Духът, Божия Дух в нас. Без Божия Дух в нас, ние не може да „разберем“ Исус, ако ще и Той самият да стои до нас – ние няма да Го разпознаем. Но чрез Божия Дух в нас – ние всеки ден можем да Го виждаме т.е. Той е в някакъв смисъл въплътен един единствен път и в същото време – винаги присъстващ… А защо тогава е било нужно да „идва“ – казахме в основното изложение. И така, Едното явление на Бога е в пълнота достатъчно и съвършено да изпълни нужното (както да изкаже Истината, така и да случи нужната мистерия, чрез която човек отново да придобие достъп до Небесните Места) и всичко друго означава да определим Бог като недостатъчен или несъвършен. Но за да го разбираме и да можем да се „ползваме“ от това Явление и Истина, Той трябва да и бъде и непрекъснато в нас – и това е същността на Бог като Дух, Божият Дух. Т.е. Бог не се въплъщава при нас многократно, защото няма нужда от това и в същото време може да присъства вътре в нас постоянно чрез Духа…

В Мистерията на Смъртта и Възкресението на Божия Син има толкова тайни – страшно е дори да се говори за това… Исус на кръста казва „Отче Мой, защо си ме оставил“… Но нали са Неделими (Неделима Троица)? Как може Отец да остави Сина?.. Каква е тази мистерия на разкъсване в този момент? Може би, преди разкъсването в телесното на проявлението на Божието Слово като човек, настъпва особено, мистично разкъсване на Троицата, може би за да се случи тази мистерия чрез която смъртта да бъде Победена, Бог наистина за момент, Целият Бог – по някакъв особен начин се докосва до смъртта (не знам мога ли да кажа „умира“), разкъсвайки се за нас (разкъсвайки своето Триединство)! Можем ли да си представим това, можем ли да си представим тази Любов на Всемогъщия? Можем ли да си представим тогава болката му за нас, за нашето падане и незнание всеки ден?! … Може би затова, както е и записано, тогава небето помрачнява и слънцето се скрива, а земята се разтриса, и „храмовата завеса се раздира“, защото в тази милисекунда на Разкъсване, Вселената – самото Творение, цялото Творение, е било в досег със смъртта, понеже Творецът я вкусва… В този момент, Човекът Исус може да избере, както и му нашепва лукавият чрез чадата си, потънали в невежество: „ако си Божий Син – слез от кръста“, „нали си Цар – спаси се“, но не – Той избира да „изпие чашата си докрай“, казва „Отче, не моята воля да бъде, но Твоята“, да разкъса у себе си и Четирите Същности и да остане само човек, за да вкуси смърт и така да ни даде Живот на нас… Така кръстът, отсеченото дърво, става Дърво на Живот…

И така, приемането на Волята на Отец да се възвърнем, изкупва нашето архетипно непокорство …– затова в Лука има и толкова примери как човешката душа реагира на срещата с Бога… Захарий, който не прие Словото от Бог и онемя (говорът е като образ на това, което отличава човека от другите творения) и от друга страна Мария, която каза „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.“ – и чрез която Бог се въплъти…

…Свободната воля на човека, като дар в едно с творческото начало, е двойно засвидетелствана в рождението на Исус. Исус се ражда от човек, от жена – защото е нужен поне един човек, който свободно да се „съгласи“ да стане инструмент на спасението, да повярва и да приеме спасението заради цялото човечество… Това е феноменалната, вселенска роля на Мария… Спасението идва (ражда се) чрез човек, чрез неговото съгласие!… И разбира се: Исус се ражда като всеки един от нас, като един съвсем обикновен човек, Неговата Божествена природа не е натрапена с нищо – в нашата душа остава изборът дали да го разпознаем като Бог или не, също както всеки ден сме предизвикани в избора да разпознаем „стопанските белези“ на Христос в ближния си, или пък да се поклоним на исполина на силните на деня….

И както по-нататък ще дискутираме в различни контексти – Въплъщението на Исус става врата за трансформация на човека (микро-космосът) и на вселената (макро-космосът)…

Трябва да обърнем внимание и на същността на възкреснието… Възкресението на Исус е изява на обещанието Божие за вечен живот, то е новият завет между Бог и човека, то е Благата Вест (заедно с вестта за Неговото Царство), то ни казва от Отец – „не бойте се, аз съм с вас и във вас и вие сте в мене“, то е свидетелството, чрез което да погледнем отвъд рамката на видимия за нас живот, отвъд тленното…. За Исус е казано, че е

„първородният от много синове“, „първият плод на новия живот“…
17. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва,
18. та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме твърда утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда,
19. която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата,
20. където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков.

Нашата Надежда е именно това обещание за безсмъртие, за възкресение, за живот в бъдещия свят, който започва днес и сега…….
Искам да обърна внимание на това какво представлява вечният живот – вечният живот също е триединен – обещанието не е само за живот на душата, а именно за пълноценен живот в дух, душа и тяло. Да именно – и в тяло… но това вече е тяло/плът от друго естество… Именно затова, след възкресението и преди възнесението си, Исус многократно се явява на учениците си именно в тази нова плът и показва, че има и плът – той яде и пие с тях, казва на Тома „бръкни в раните“ ми, свидетелества че не е просто дух, а е и плът. Но нова плът, различна, с други характеристики…“всинца няма да умрем, но всинца ще се изменим“, казва ап. Павел:

„35. Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат?
36. Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре.
37. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое;
38. но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло.
39. Не всяка плът е все еднаква плът: друга е човешката плът, друга е скотската плът, друга – рибената, друга – птичата.
40. Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните;
41. един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък.
42. Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление;
43. сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила;
44. сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно.
45. Тъй е и писано: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух.
46. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното.
47. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето.
48. Какъвто е земният, такива са и земните; и какъвто е Небесният, такива са и небесните;
49. и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния.
50. И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление.
51. Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим“
/I Коринтяни, 15 /

Затова е казано, че Исус е втория Адам, Исус като човек прави плътта и материята подчинени на нови закони. Това обещание за нова нетленна плът не важи само за човека – чрез Исус, „първородният сред много синове“, и за Неговите синове – нова плът приема цялата вселена – „цялото творение стене и ожида събуждането на Божиите Синове“.

Чрез смъртта и възкресението Исусово, чрез този акт на безмерна Любов, природата и всяко творение възвръщат способността си да се завърнат във времето на съвършенството и нетлението, природата бива изкупена от смъртта „чрез смърта победи смъртта“.

Защо ни е тази надежда? Защо ни е знанието за този бъдещ живот? – може да попита някой… Защото то ни дава свобода, дава ни поглед и упование да бъдем неподвластни на тленното, на дребното, егоистичното, привременното, то надмогва над страховете и ражда у нас реалната способност да разгърнем пълния си потенциал като свободни, творящи, любящи… без ограничения, свободни от непрестанното търсене на сигурност и застраховки…

Но още по-важно е, че възкресението е имено триединно – не само плътта ни възкръсва – душата и духът ни също възкръсват, а това не е нищо друго освен обратното завръщане в Едем, в Божието Присъствие…

И както човекът е отворил за цялата природа (мироздание) вратата към тленността с акта на грехопадението, така отново, чрез неговото възръщане към единство с Бога, е „обещано“ и „изкупването“ на природата от смъртта и тлението: „цялата природа стене и ожида събуждането на Божиите Синове“. Така Исус отваря вратата за нас „обратно“ към Бог Отец, но наш дял е да я отворим за целостта на творението…

Разбираш ли сега каква Сила ни е дадена, и за какво може да положим живота си?!

(4) Цар на Царете и Господ на Господарите

9. Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първом на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем бяса.
10. Тя отиде, та обади на ония, които са били с Него и които плачеха и ридаеха;
11. но те, като чуха, че Той е жив, и че тя Го видяла, не повярваха.
12. След това се яви в друг образ на двама от тях по пътя, когато отиваха в село.
13. И като се върнаха, обадиха на останалите; но и тям не повярваха.
14. Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха видели възкръснал.
15. И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари.
16. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.
17. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици;
18. ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави.
19. А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога.
20. Те пък отидоха и проповядваха навсякъде; и Господ им помагаше и подкрепяваше словото с личби, от каквито то се придружаваше. Амин.
/Евангелие на Марко, 16/

Каква същност на Цар ни явява Исус-въплътеният Бог? В какво ни провокира, какво ни показва за живота ни тук, днес?…

Той казва „моето Царство не е от този свят“… Но това не означава, че Той не владее този свят, че тук няма власт (защото Той показва, че владее и пре-сътворява всичко, включително материята – умножава хлябовете, спира ветровете, изцелява…), а че Царстовото Му е преди всичко в един различен мироглед и живот, който дава на Човешкия Род, Царството Му е построено на други принципи, не на тези, които ние като отделили се от Бога и Вечността същества, сме възприели. „…целият свят лежи в лукавия“, „Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тия, които си Ми дал, защото са Твои… Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия.“… „Лукавият“, падналият ангел, е помрачената мисъл, едноизмерното виждане за света и живота, това, което ни връзва към материалното и видимото и ни прави роби, а не свободни, това което ни казва, че сме продукт на обстоятелствата, а не творци на реалността, всичко това, което всъщност понижава човека от дете Божие в нещо друго… „Лукавият“ е тъмнина, слепота, отсъствие на светлина и съответно виждане – това, което ни прави да виждаме и да се определяме чрез външния, едноизмерен свят, и да бъдем слепи за вътрешния си свят, за Божественото присъствие.

Да се върнем на големия въпрос – какво свидетелстват тези писания? – за Исус, който имаше власт над всичко (всичко!), но не промени външния свят, а променяше вътрешния свят на човека. Това е било най-голямото противоречие за народа (който иска хляба си, т.е. да им бъде добре, да нямат проблеми, да са си „сити“ и затова е искал да Го направи цар /а Той се скрил!/) и за фарисеите (защото е обезсилил закона им или, по-точно, е показал, че изпълнението му не е това, което те си представят и практикуват – не е външно следване на правила, а е вътрешна трансформация – обръщане от това, което си познавал, за да направиш място за Новото, пълноценното). Когато Исус променя външното (напр. когато лекува), Той го прави първо с цел да даде шанс на вътрешното в човека да се промени, да опознае човек Бога или/и себе си, и да направи избор!… Всяко чудо, описано от св.ап. Йоан е последвано от Слово, разкриващо фундаментална истина, която да ни даде шанс да направим нов избор – изцерението във Витезда в съботния ден е „врата“ за разкриване на същността да бъдеш Божий Син и да следваш волята на Отец не външно (т.е. не показно – чрез обреди и правила), а в сърцето си с правда и истина; умножаването на хлябовете е „врата“ да се изяви кой е Хлябът на Живота… Всяко чудо описано в евангелията показва многообразието на „реакциите“ на човешката душа при срещите й с Бог и с различните избори, които можем да направим – едни имаха вяра, че Исус само да „каже“ и – ще стане, или само ако се „докоснат до него“ – ще изцереят, а други предпочетоха да Го изгонят защото им удави свинете – свинете за тях бяха по-важни от това, че изгони духовете от града им /отново образно слово е това – градът на вътрешния ни свят и свинете в нас; или пък подредбата на истинския живот срещу онова, което знаем ,че е нечисто, но ни носи облага, пари, нормалност според правилата в този свят/… – това са разкази, които да ни обърнат внимание да внимаваме да опознаваме и своите избори, защото тези срещи и чудеса са реалност и за нас днес и сега… Божествеността на Исус не се явява в чудесата Му (дори Той казва, че мнозина ще правят чудеса в Негово име, но Той няма да ги познава), а в способността Му да трансформира, да променя човека отвътре, да осветлява сърцето му, да го прави да проглежда, да ражда у него Новия Човек; във вратата за новораждане, която отваря в човека; във вратата между измеренията която отваря за него. Въпреки че извършва множество чудеса, Той казва на фарисееите. които искат доказателство че е Божии Син „няма да ви се даде друга личба освен тази на пророк Йона“ /пророк Йона престоява три дни в корема на кит/– т.е. смъртта и възкресението за Новия Живот, които са единственото вярно и истинно свидетелство за Неговата Божественост…

Има няколко фундаментални Истини, които е нужно да бъдат разбрани:

Защо Исус не променя външното самоцелно и защо се занимава с вътрешния човек?

Защо Той казва, че е Хлябът на Живота и който яде от Него няма да огладнее, и че който пие от водата, която Той дава няма да ожаднее, а сам ще стане извор на жива вода?

Има ли връзка между горните?

„Кое е по-голямо да кажа „прощават ти се греховете“ или да кажа „стани и ходи““ – и днес си задаваме този въпрос, с който Исус е провокирал тогава! Външната промяна ли търсим или вътрешната (която ще доведе и до външна, но по друг начин)…

Хората намразват Исус, защото не могат да понесат противоречието, че има някой с такава всемогъща сила, който няма да я ползва за да „поправи“ света им, да им „реши проблемите“, да им „оправи живот/еца/“… А защо всъщност Исус не прави това? Свиди ли му се? Хахаха – не – Исус знае, че ако просто ни оправи живота отвън, а ние си останем същите отвътре, много бързо ще си върнем живота в същото окаяно състояние, а може би и по-лошо – това е в думите Му „манната, която храни само днес и утре отново огладняваш“, това са „седемте зли духа, които се връщат в почистената къща и я довеждат до още по-окаяно състояние“… И с всички дарове и възможности за „започване на чисто“, несвободният, „земният“ човек ще сътвори отново битието си такова, каквото е то в момента. Или по-окаяно. А Исус иска да ни даде много повече – нищо по-малко от способността да трансформираме себе си и оттам цялото битие – „който яде моята плът има живот вечен“, „който яде от мен няма да огладнее“ – раждането ни като Божии синове и дъщери, и постоянството в това гарантира друго битие – трансформирано, изцелено, вечно…

Това е в рязък контраст с така желаната представа за един псевдо-Исус, за Бог като Дядо Мраз или като фокусник, даряващ промяна без наше участие… Исус иска да роди Божии синове, защото чрез тях, чрез тяхното Тяло (Единство), ще се променят целият свят и природа, ще се „възвърне“ човекът и цялото творение към нетлението („всичко ожида освобождаването на Божиите Синове“ – „18. Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.
19. Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии,
20. защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори,
21. с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии.“ Павел до Римляни).

Това е Царството на Бога тук и сега – Царството на един различен Мироглед, Царство на тези, които живеят още отсега Вечността и които сами са вечни…

Как ни освобождава Бог, как ни променя? „Елате при мен и ще ви направя свободни“. Какво означава свободни? „Който живее в грях, роб е на греха… не пребъдва в дома винаги..“ „Истината ще ви направи свободни“…

Какво е грехът – земния поглед и възприятие, частичността, органичеността, едноизмерността на възприятията ни, т.е всичко което е откъснатост и отделеност от Бог в нашите представи, грешното съзнание за отделеност (от другия човек и от Бог), пиедестала на егото – в това се изразява грехопадението и то създаде (реално създаде!) този отделен свят – ще говорим повече за това нататък… Но „яжте мойта плът и кръв и ще имате живот вечен“ … Исус ни освобождава от подчинението на реалността на греха, като ни предизвиква да погледнем на себе си като „слово от Словото“, една „плът“ с Него, т.е. че самите ние сме Слово, това означава една плът с Него, като хранещи се със Слово, защото сме Слово – но това е път на последование, дълъг процес, който се изпълнява в лично преживяване и дълготърпение. Това е „Истината, която ще ни направи свободни“

После е поставен въпроса за Отговорността на Божия Син – „нищо от себе си не правя“, „дойдох в името на Отца ми и не ме приемате, ако някой дойде в свое име него ще приемете“ – казва Исус… Това вбесява фарисеите и продължава да вбесява фарисея вътре в нас. „не жертва искам, а милост“ е Отговорът…“нищо от себе си не правя, а само каквото виждам от Отца Си“… Фарисеите искаха да интерпретират това твърдение („като Отца Ми“) като възгордяване и хула, но то единствено показва отговорността да бъдеш Божий син; фарисейщината е и винаги е била изкуствено „смирение“, че не си и няма как да бъдеш Божий син и че е хула да се наречеш такъв, защото „никой не е достоен“ – но това е единствено защото ни е тежко, некомфортно и нежелателно да поемем реалната непрестанна отговорност на Божии Синове – да вършим единствено волята на Баща си, а не своята, да следваме желанията на Отца си, а не своите страсти… лесно е да кажа – „не съм достоен“ и да си върша своите си дела – “ако някой дойде в свое име, него ще приемете“….

• Но това ОСЪЗНАТО СЕБЕ-ИЗВОЛЯВАНЕ със или приемане на ВОЛЯТА НА ОТЕЦ никак не се изразява чрез посредственост, малодушие, примирение – смирението, съединението с Божията Воля е нещо много различно, то е СИЛА… Затова е казано „Господ на господарите“ – само този, който се е видял като господар, тоест като един, който може да бъде господар над битието, а не негов продукт, който е свободен от обстоятелствата и си служи с тях (т.е. дори в нежелателните събития вижда как Божията невидима ръка иска да даде нещо, което умът ни не може да схване), а не им е подвластен (роб) – само такъв себеосъзнал се като творящо същество човек може да има за Господ, за Господар на себе си и на всяко битие Исус. Само такъв себеосъзнал се човек може да ходи след Христос, който казва че драговолно отдава душата си, „в моя власт е да я отдам“… Такъв себеосъзнал се човек, търсещ в пътя на Истината, неминуемо започва да достига до прозренията в живота, които по естество съединяват личната му воля с Божествената, защото по естество започва да вкусва че това е Съвършената Воля, в която е Съвършената Любов и Благо! Такъв, е роден от Духа и вече „не може да греши“….

• Как още Исус се явява като Цар? – Той се явява като Цар над измеренията. Не като просто „поправи“ външно това измерение, в което се въплъщава, а като го покорява, като го „разпъва“, за да „влее“ в него Божественото Измерение. Да, Той „поправя“ това измерение, като променя генома на словото му – вместо генома на омразата, разделението и страха, Той “имплантира“ Своя словесен геном на любовта… В този свят, в който ходим в плът, Бог е скрит, поради самия факт, че този свят е резултат на нашия избор да се откъснем, да се отделим от Бог-Отец, този свят е продукт на разделението; но Бог-Словото като Цар над всички измерения, изменя „генома“ на този свят, като „имплантира“ своя „геном“ Любовта – дали този свят ще се промени зависи от това колко „клетки“ възприемат този нов геном, а клетките сме самите ние – човеците със свободен избор…

Дотук всъщност разгледахме основните елементи на първата половина на Символа на Християнската Вяра (Никейско Кредо):

Четирите основни същности на Исус са засвидетелствани в Символа на Вяра на всяка Християнска деноминация. В изложението по-долу използвам Символа на Вяра на Тракийската Църква:

1. Вярваме в Един Бог Отец Вседържител, създател на небето и земята и на всикчко видимо и невидимо

2. и в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало /б.а. Исус като Слово/

3. Който заради нас човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек; /б.а. Въплътеният Бог, Човешкият Син/
4. и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и бе погребан; /б.а. Жертвата ..
5. и възкръсна в третия ден, според Писанията;
6. и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; /б.а… и Първосвещеникът като едно/
7. и идва със слава да съди живи и мъртви и царството Му няма край. /Царят на Царете/….

И накрая, да се върнем обратно към „Началото“: Бог-Словото и Въплътеното Слово:

Исус побеждава себето и явява „Съвършената Любов, в която няма страх“, и „пълното себеизволяване с волята на Отец“, дава примера за онази любов, за която по-късно Неговият апостол Павел пише „4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
5. не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
6. на неправда се не радва, а се радва на истина;
7. всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“

… Как човек влиза в измеренията на тези Имена – Думи на Сила? Как влиза в измерението на съществуването на тази Любов? Достъпно ли е за нас това, можем ли да го пожелаем? Да, можем – чрез Новораждането, казва Исус на Никодим (и на всички нас), чрез раждането на Новия Човек в нас…

Новораждането….

12. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии;
13. те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха.

Новораждането започва с реалността на Кръщението, но Кръщението не просто като ритуал, а като избор на човека – да приеме Ново Име, Нова Същност (Исусова същност), да започне да носи Неговите „фамилни имена“. В този смисъл, раждането от Духа е моментът, в който човек решава, че иска да пристъпи към своята трансформация и покаяние – метаноя, към своя Нов живот, т.е. това е момента на умиване, на оставяне на задното, на изхвърляне на товарите, моментът, в който става явен, осезаем и достижим нашият шанс за прoмяна. Но от старото трябва влезем в новото – затова тук е моментът на изповядването на Вярата в Бога Слово ИСУС, на изповядването, че човек иска да приеме Словото в живота си – Словото за Дадената Всегдашна Жертва, да има Свободния Избор да се върне в Любовта, да носи у себе си Словото на Изкупление и Спасение, Неговата Сила и Неговото Възкресение. Кръщението е акт на желание (на пожелаване на нов живот) и на доверие. Този избор посява словото на Новия Живот в човека… а впоследствие следва процес (а не еднократен акт), докато семето произрасте…

Кръщението е и акт на смирение, на приемане – Избор на човешката личност, чрез който човекът избира Духа да живее в него, да расте и покорява вътрешния му живот, надмогвайки над себичното, откъснатото, ограниченото – егото. И както казахме по-рано, това именно смирение е единствения шанс човек да овласти сам себе си и чрез Бога да има шанса да бъде управител на Живота си, вместо бегла реакция на обстоятелствата и влиянията.

Евангелие според Йоан, ГЛАВА 3.
1. Измежду фарисеите имаше един човек, на име Никодим, началник иудейски.
2. Той дойде при Иисуса нощем и Му рече: Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.
3. Иисус му отговори и рече: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие.
4. Никодим Му казва: как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?
5. Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие;
6. роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.
7. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише.
8. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.
9. Никодим Му отговори и рече: как може да бъде това?
10. Иисус му отговори и рече: ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?
11. Истина, истина ти казвам: ние говорим за това, що знаем, и свидетелствуваме за онова, що сме видели; а нашето свидетелство вие не приемате.
12. Ако за земни работи ви говорих, и не вярвате, – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?
13. Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето.
14. И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий,
15. та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.
16. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.

„Аз ви кръщавам с вода, но подир мен идва един ойто ще ви кръсти с дух и истина.. Покайте се от греховете си защото приближи Царството Небесно“ /…./

Тези толкова различни на пръв поглед писания (Матей 3-7 и Йоан 3, 1-7) всъщност говорят за едно и също – за новораждането и за живота на новородения човек – никой, който не е новороден (който не приема Името, Духовните Гени на Син Човечески – Единородния Божий Син, „отдаден за Света“), не може да изпълни словото от проповедта на планината и да има такъв живот, и обратно – всеки, който е новороден така живее по естество.

В този смисъл, Кръщението в Негово Име, приемането на Ново Име, Нова Същност, Исусова същност, приемането на Неговите „фамилни имена“ е желанието и съгласието тези Имена-Същности Исусови да формират нашите Духовни Гени… – наследяваме Имената Му, Словесата Му, Гените Му…

Как се изявява/проявява това приемане на Неговото Име и унаследяване на Неговите Гени: започват промяна в „елементите“ в нас – онези елементи, които възприемат и творят слово…:

• Първо Исус ни прави да „прогледнем“ – променя Окото ни – как наблюдаваме и какво – външния свят ли виждаме или вътрешния? Кой свят определя перцепциите ни? Това, което е днес ли виждаме или и това, което е вечно? За всичко това свидетелсват Евангелията – когато среща самарянката (вж. Ев. От Йоан, гл.4) и показа, че вижда във нея, каза й също, че не Го интересува мястото във видимия свят, където човеците се кланят на Бога, а на кое място е сърцето им, когато Му се кланят. Всяко негово чудо във видимото съществува единствено за да отвори врата човекът да види кой е той (човекът) и какви избори има във вътрешния си свят… Той научи учениците си да виждат духовете у хората, а на фарисеите говореше да започнат на виждат сърцата, а не делата… Накрая даде на най-близките си и да виждат в реалността на всевремието (Преображение Господне), и във измерението на Новия Век (след възресението си – когато само неговите виждаха трансформираната Му плът)… и тогава сигурно подобно на Павел ослепяваме за този свят, .. защото виждаме в идния… (… разбира се Павел, проглежда и с физическите си очи отново)
• След това Той променя „устата ни“ – като ни прави да назоваваме (и осмисляме) явленията по различен начин – не според това дали нещо ни е неприятно или приятно (добро или лошо за телесните ни сетива), а според това има ли в това нещо Живот или не, към живот ли води (живот ли е сетнината му) или към смърт (незвисимо че може да ни се струва приятно или хубаво и добро в момента)… Той започва да ни учи да разпознаваме явленията на Словото и да ги назоваваме привилно – колко често задаваще въпроса „Аз кой съм?“, и някои отговаряха синът на дърводелеца, или пророкът, или Илия, и само малцина отговориха, че Той е Божия Син. Но този въпрос е актуален и днес – всяко събитие е проява на Божие Слово и Отец седи и слуша как го назоваваме… Ако започнем да забелязваме такава трансформация у себе си, значи неминуемо Неговите Гени са започнали да действат…Впоследствие започваме да говорим на сърцата на хората, а после и да имаме Думи на Сила, Думи на Древната Реч, и да чуваме Древната Реч… а накрая … 😊 – накрая навярно идва най-интересното – започваме да НЕ можем да говорим друго, освен онова, което Бог говори…
• На един следващ етап започва трансформация на делата ни, как живеем – виж Проповедта на Планината в Ев. На Матей – да живеем като Негови последователи, като живеещи думите Му, а не само като слушатели… след това ни се дават дела от Сили чудодейни, а после – Бог „опасва“ ръцете ни … за да правим онова, което прави Той…
• И накрая: променят се сърцата ни – … но това е твърде красиво, за да мога дори да се опитам да го опиша и засега нека остане тайна, която ще се разбули в самото й преживяване…

Новораждането променя и нашата вселена – светът, в който живеем. Засега само вътрешния ни свят, но вярата е в това, че подобно ще бъде новороден и целият свят…

У нас (в нашия микро-космос) има различни измерения, същности или „небеса“ (както и в макрокосмоса): (1) телесно (материята в макро-космоса; (2)емоционално или чувствено (стихиите в макрокосмоса, нещата които възприемаме за неовладяеми); (3) мисълта и като цяло мислите ни и нашия мироглед и начин на възприемане на света (на подредбата, законите на битието в макрокосмоса); (4) душата и съзнанието ни, т.е. нашите копнежи, желания, въжделения, мечти (връзката между видимото и невидимото, между личното и вселенското между микро и макро); (5) духът – Волята ни (не амбициите), стремежите ни, посвещението… (в макрокосмоса – Божия Дух, който животвори всичко); (6) любовта (Бог Син –т.е Словото, Законите, Подредбата на видимата и невидима вселена – тя е подредба на любов); и (7) Истинният Аз, Светлият Аз, Азон – Абсолютът в нас, съвършената светлина (Бог Отец, Цялата Истина, Измерението на Всевремието и Всесъществуването. У Него има и измерение на непознаваемост, на непристъпност – на онова, което не може дори да бъде ословесено, но е преживявано от вътрешния ни човек – и за вярващ и за невярващ)… това също е много сложна тема и засега нека се спрем на първите четири „небеса“, защото кръщението с вода е освещаване (умиване и трансформация, сакрализиране) на първите четири и подготовка за кръщението в Духа когато се освещават (получаваме достъп до) най-високите три „небеса“ в нас..

1. Матей 3-7 говори именно за трансформацията на тези първи четири измерения в нас.

a. Законът цели освещаване на тялото, но не е достатъчно това – ние трябва да осветим и нашите чувства и преживявания (не само не убивай, но не се и гневи, не обиждай брата си, т.е. не убивай човешкото му достойнство и отношението си към него като към брат и Божие дете; не само не прелюбодействай в тялото си, но недей и във вътрешните си преживявания, защото няма голяма разлика, и т.н.) – 5:21-32 говори за освещаване на чувствата.
b. 5:33 -46 – за освещаване на нашите мисли и мироглед – основните насоки за трансформация на разбирането ни за устройството и функционирането на света – със злото може да воюваш само като сееш много повече добро („не се противете на злото“,„върви две мили“, „дай си и горната дреха“), единственият истинен начин да победиш врага си е да го трансформираш в свой приятел („молете се за враговете си“ , върнете ги към естествено благород(е)ното у тях, доведете ги до благата вест за Истината и за близкия им достъп до Бога и до божествеността у самите тях), т.е. да спомогнеш Божия Дух да се настани у него.
c. Глава 6 говори за освещаването на душата ни – обръща погледа ни към вътрешния ни човек и осветлява как всичко важно се случва там. Кулминира в призива да посветим душата си и волята си в търсене на Царстото Божие и неговата правда (6:33) – това да е първата ни мечта, копнеж, желание („не си събирайте съкровища на земята“, „не може да служиш на двама господари“, „търсете първо Божието Царство“). Нужно е да се отбележи че Словото не изключва останалите аспекти от живота ни („всичко останало ще ви се придаде“, „Бог знае че имате нужда от всичко това“), а поставя правилните приоритети и подредба в нас…

И така – евангелието от Йоан „ни (по)каза“, че е нужно да се новородим, а в Матей ни се открива какво практически означава това или какви са първите стъпки, как се променя в новораждането нашият свят (вътрешен) …

В обобщение, същностите-Имена Христови в Евангелията, освен че явяват Вселенската Истина за Божия Син, са практически много полезни за самите нас, за живота ни, защото ни показват как да живеем в различните измерения на живота си – какви да бъдем в ежедневието си /като обикновени хора, но истински Човеци/, как да наблюдаваме и насочваме изборите на душата си всеки ден, как да владеем стихиите и да действаме чрез Силата на Божието Слово като негови „мисионери“ /първо към самите себе си/, как да проникваме в Тайните на Невидимото и да черпим живот и истина от там, и така да бъдем способни да изпълняваме Закона на Любовта… Ако в деня си „днес“, в малките неща, като обикновени хора не изпълним „проповедта на планината“, ако не успяваме да влезем в това слово на живеещи като Новородени от Духа именно в „простите“, обикновени неща, в отношенията си един с друг, в най-обикновените моменти, то ние сме като „къща, построена на пясък“, която когато „напре бурята над нея“ (дойдат истинските изпитания в живота ни), няма да устои и ще се срине. Колко странно е за нашия поглед и разбиране, че именно изпълнението на тези словеса ден след ден, минута след минута, без перчене, без претенция за божественост, в простотата на истинното смирение, е именно това, което прави възможно за нас, когато дойде изпитанието, когато трябва да влезем в битка, да бъдем силни, яки в Духа – именно тези „прости, ежедневни неща“ са нашите духовни „протеини“, които натрупваме всеки ден… После ни е обещана и идва Властта и Силата на Царуващи с Бога – способността да приемем тази същност, за да се възпротивим на злото, да бъдем „мъдри като змиите и незлобливи като гълъбите“, способността да се трансформираме в имащи власт и сила да запрещаваме и побеждаваме нечестието, което иска да ни погълне или да се подиграе. Тази победа става първо в самите нас чрез личните ни избори, а после и отвъд нас, чрез силата на явяване на истината. Защото истинският християнин никога не е бил слаб, не е бил „овца за стригане“, нито пък е оставал „сол, която да тъпчат народите“. Но придобиването на тази Власт и Сила върви неразривно с любов към Бога (и Неговия Характер) и пълно смирение, т.е. съединение, с Волята и Намерението Му, в способността и за най-трудното да кажем „ако може да ме отмине тази чаша, но не моята воля да бъде Отче, а Твоята!“, т.е. да отдадем, да принесем в жертва към Бога нашите желания, разбирания и възгледи, его, себеправедност, превдо-знание и мнение… Да, Исусовите последователи са непримирими към нечестието и напълно смирени към Всемогъщия т.е. към Божията Воля и Намерение… Но това смирение е и единствения път да имаме достъп до Възкресението, подобно на самия Исус – възкресението на нашите истински желания и копнежи, вече в тяхната свята първосъщност, на нашата личност, но вече личност като дете на Родителя… Тогава идва силата, мирът и любовта – в нас се настанява Христовият Дух.

„Обличането“ в тези същности не е лесно, нито естествено за състоянието, в което сме… Казахме по-рано, че във Видимата и Невидимата Вселена има две времена – Всевремието и линейното време. В измеренията, където е Всевремието, Бог е Победил, винаги – вчера, днес и утре – това започваме да усещаме по един странен начин едва с много години търсене на Словото и устояване във Вярата, но впоследствие това ражда един особен Мир, принципен Мир в нас, Мир, че всичко, което се случва, е допуснато от Един, който е Единствено Благ и че всичко може да се използва за добро, и никога да не нарани вечната ни и истинната ни същност (и дори повече от това..). В Линейното време и неговото измерение обаче, както и казахме, цари постоянна война, битка на словеса – в тази война нямаме друг шанс, освен да проявим абсолютна непоколебимост, способност да отстояваме онова, което още не се вижда, да понесем противоречие… Въплътеното Божествено у нас като хора, се разкрива, когато приемем немощта, тлението, несъвършенството в този свят, подчинен на линейното време. Когато приемем болката и ограничението, и продължаваме просто да живеем според това, което е нужно, за да явяваме любов, „ходейки в Словото Му“, „опазвайки заповедите Му“. Да „понесем кръста си“, „разпъването“, или с други думи противоречието, че душата ни ще се храни с Божествените Откровения и Божията Победа, която вкусваме докосвайки се до Вечните места, но краката ни тук ходят в кал. Да приемем противоречието на още невъплътеното до край (първо в самите нас) с пълна Надежда, да понесем болката на ближния, болката от виждането на незнанието и неразбирането, болката от сблъсъка с факта, че човекът (дори често „стария човек“ в самите нас) непрекъснато от слабост и незнание разпъва Божественото… и въпреки тази болка, отново и отново, да влизаме в същността на Безстрашните, на Победителите, Верните, които със своя Пост на Праведно „стоене“ (живот) побеждават лъжата, надмогват и побеждават лукавия, който унижава Човека (подменя истинската ни същност), откъсвайки го от Бога, които овладяват и обезсилват лукавите мисли, че сме слаби да се възпротивим на греха, на дребните желания, на похотите във всичките им превъплъщения, на лъжливата мисъл и представа, че сме зависими от дребното, профанното, тленното, от средата – от всичко онова, което забулва погледа ни, за не се видим като вечни същества, като Божии деца, Победителите, които стават Хероси, героите… Херосите, които воюват за и чрез Любовта – тези, които понеже са докоснати от вечното, могат да дават без претенции, да обичат без да изискват, да ги боли, и пак да прощават, да падат и пак да стават… Постоянното колело на приемането на несъвършенството, прошката и и изкуплението, и после отново дързостта в надеждата на любовта и обещанието за вечност, единствено можем да придобием, ако познаваме Христовата жертва в дълбочина, ако наистина сърцето ни е приело Изкупителя, ако сме паднали на колене пред този любовен акт и сме видели Христос като нашия личен Първосвещенник и като нашия „Младоженец“ (жених на душата ни)…

Единствено тогава можем да падаме, защото всеки греши когато търси, да се смиряваме и отново да се изправяме Дръзновени и Чисти, с ясни чела, дерзаещи – единствено тогава – приели Христос, може всеки ден да носи „смърт и възкресение“ в душите ни. Тези думи, макар и гръмки, са истина -– смъртта на нашето старо аз, схващания, концепции, комплект от способности дори, ни позволява да се протегнем напред и достигнем по-съвършеното… Тогава се проявява като плод и дар същността на Божието Слово в нас. Тя се явява в дарбите на Духа; в способността да различаваме словото вътре в нас и вън от нас; в онова, което като резултат можем да наречем „пророческия дух“; като способностите да разпознаваме скрити механизми на живота – мъдростта като способност за промяна; в това, че самото ни присъствие променя световете, провокира човешката душа и я поставя пред избор, защото явяваме избор…

Така ядем от Дървото на Живота, което е Исус, и самите ние ставаме Дърво на Живот, способно „да ражда плод всеки месец в годината“…

Така придобиваме шанс да изпълним Словото Му:

„Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих.“

Така приемаме Неговите Имена и Той ни става Първороден брат, а ние придобиваме шанс отново да се наречем Синове Божии…

 

––

  1. Цитатите от Свещените Писания по-горе изразяват единосъщността на Исус-като Въплътяване на Божието Слово, на ИСУС като Словото Божие и на Отец – „Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.. И Словото стана плът, и живя между нас…“
  2. Да си припомним концепцията за дуалната постановка за света – там става ясно, че първичното измерение има както материална, така и личностна характеристика
  3. Виж по-нататък, дискусията за откъсването на човека от Божието Присъствие и акта на грехопадението.
  4. За идеята за „Аватарите на Бога“ (превъплъщения) – това е заблудителна идея, родена от неразбиране и определено невежество, която по някакъв начин унизява Божията Сила… Слизането на Бог от Небеснни места, Въплъщението, е напълно достатъчно да се извърши веднъж в линейното време, въпреки че то е събитие съществуващо във Вечността/Всевремието и в този смисъл постоянно случващо се и преживявано от Бога… Бог се въплъщава веднъж и изявява Пълнотата на Божието Присъстие и така и трябва да бъде, защото, както и писахме по-горе, Божиите същности не бива да бъдат отделяни и разкъсвани. В този смисъл, теории, които прокламират идеи като „Буда е божествено въплъщение явяващо свободата/отделяне от земното/. Кришна- знанието и Исус – любовта“, са грешни – Бог не би се явявал частично, защото вече няма да е Бог. В тези идеи има още един признак на неразбиране на божествените истини – въплъщение многократно е някаква изява на неразбиране на мехамизмите на Всевремието и въплъщаването в линейно време на изреченото слово Божие. Виж още Апендикс.
Сподели публикацията
Написано от
Няма коментари

Оставете коментар