Приказка за Вратата и Тайната Рема

 

… А сега и за Емил…

 

Пролог

 

В Царството Агапе-Ре живяли Ремите 1 и Ромете 2. На човешкия език днес наричаме Ремите – думи, а Ромете – хора, но това е толкова непълно … Защо ли?… Защо ли?… Май и аз съм забравила… Но ще се опитам да извикам Ремата – Мнемозина, която днес наричаме Памет да ни разкаже…

… хммм… идва…

 

…Тогава, много много отдавна в Царството Агапе-Ре 3, Ремите /“Думите“/ 4 и Ромете /“Хората“/ били в едно. Ремите /“Думите“/ живеели в човека и изтъкавали неговата същност… И всичко било съвършена хармония.

Кога и как във Царствотo Агапе-Ре настъпила война не мога да си спомня (а може би и не искам), само си спомням, че след войната царството и всички негови поданици се разделили, … разцепили, … разпокъсали…

 

5
Ремите се раздобили на парчета… Ремата – Херос се разделила на Арес и Ерос 6, Ремата Агапеи 7 – на Ага и Меи, Пистис 8 – на Истина и Виждам, Ремата Реа 9 – на Сибила, Бендида, Зеринтия, Хипта, Котито, Брауро, Истия, … Ремата Мнемозина 10 – на Калиопа, Клио, Урания, Ерато, Евтерпа, Мелпомена, Талия, Терпсихора, Полихимния… И раздробените Реми се назовали “Думи” – мисли, чувства, преживявания, знания, копнежи, емоции, действия и живеели в Ромете, които вече били просто хора, така – раздробени…

Затова Всепобеждаващата Любов на Хероса започнала или само да воюва когато говорел Арес, или само да копнее когато шепнел Ерос. …Затова Истинската Реалност – Пистис (П-Ист-Ис) се скрила и това което очите на човеците Виждали (Ис) не било вече същото с това което сърцето им знаело че е Истина (Ист)… Затова още и Паметта – Мнемозина се потулила и трябвало Историята кои сме да се записва с букви в свитъци, което правила Клео, както и да ни се припомня чрез знаменията, които звездите чертали под думите на Урания, чрез поезията от Калиопа, чрез любовните рими на Ерато в сърцето ни, чрез вътрешния глас на емоциите ни – романтични, трагични или дори комични когато говорели Евтерпа, Мелпомена и Талия, чрез тайния език на Терпсихора и Полихимния пулсиращ в танца и във песента…. Затова още и Красотата се отделила от Благочестието, и Разума от Знанието, Милостта от Силата, и Мъдростта от Смирението…

И така, постепенно, с разцепването на Ремите, светът на Ромете също се разцепил… на две.. Светът на Реите и Светът на Ромеите… И между двата свята останала само една врата. Врата, чието име било забравено.

Светът на Реите и Светът на Ромеите…. Реите пръскали вълшебства, а Ромеите били строители.

Реите познавали Сибила, Бендида, Зеринтия, Хипта, Котито, Брауро, Истия, познавали и Калиопа, Клио, Урания, Ерато, Евтерпа, Мелпомена, Талия, Терпсихора, Полихимния. Жените им били сияйни вестителки обгърнати в тайствена, мека красотата, а мъжете им били Мислители – Маат-т-ем-маат-ици, които виждали Истината 11, и сякаш не просто говорели, а пеейки правили мислите видими… Където стъпел крак на Рея, цветята разцъфвали, трилистните детелини – ставали четирилистни, а чуел ли се глас на Реид – зверовете замлъквали и птиците закръжавали около него… Техния свят бил вечен и неизменен… живота им бил вечен, те имали съвършеното прозрение и знание… но … те не можели да сътворят в този техен свят нищо ново… всичко било вечно – всяка песен, всяко слово, всеки танц – всичко било Вълшебство…

А светът на Ромеите бил динамичен, бърз… Те познавали Силата, Знанието, Действието, Откривателството, Реда… Мъжете им били Математици – Строители-Архитекти 12 – създавали все нови и нови неща, нови сгради, нови пътища, нови формули, нови сплави, нови смеси, нови мостове, нови канали, нови градове … били силни, знаещи, устремени… Жените им, Ромайките, били усърдни уредници – започвайки от домовете си поставяли света в хармония и ред придавайки на всичко новопостроено красив и страстен цвят. Хубостта на Ромеите била силна, завладяваща и уверена… Това бил красив, подреден в динамиката си свят – свят който обаче бързо променяйки се, бързо и умирал… Бил толкова забързан свят, че смисълът на новите неща нерядко се изгубвал и те изчезвали дори преди да бъдат забелязани.

В света на Реите и Реидите се раждали деца които можели да преминават през Тайната Врата и да живеят, макар и за малко в света на Ромеите… Тези Реи се наричали „преминаващите“, но тъжното било че те можели да отварят врата само за себе си – никой друг не можел да премине заедно с тях… Някои Ромеи също можели да преминават – те били Създатели и Архитекти, не просто строители. „Създателите“ отключвали вратата, но по-особен начин – не преминавали самите те. Вместо това отключването на вратата от Създател внедрявало в света на Ромеите Вълшебство от света на Реите, и Ромеите наричали на своя език тези вълшебства Открития – новите неща в света на Ромеите, които не изчезвали, а стояли дълго, почти, а може би и напълно, вечно – вечните здания наречени катедрали, вечните книги, наречени еподи, вечни късчета знание, наречени – теореми.

Но преминаващите от света на Реите знаели, че ще дойде време когато двата свята дотолкова ще се отдалечат, че вратата ще се затвори завинаги и то за всички освен ако Реи и Ромеи не се срещнат на входа и не си спомнят заедно Тайната на Името на Вратата и я изрекат едни за други заедно … Тогава отново щяла да се отключи тайната на истинското сътворение в което света на вечността се променя от движението на човека, а светът на човека става вечен чрез вълшебното слово на всевремието…Защото това било възможно само когато Истинното В-дъх-новение на Реите и Творческата Сила на Ромеите станат в едно… А самото преминаване не било никак лесно… Винаги докато били деца, преминаването било по-безпрепятствено и за Реите и Реидите и за Ромеите и Ромайките – това било защото в децата независимо от кой свят, все още били живи, макар и в тайно, думите-реми от другия свят.. Но с времето, те замлъквали. Докато били деца преминаващите Реи пребивавали и в двата свята безпроблемно, но колкото повече пораствали толкова по-болезнено било отиването в другия свят и после завръщането в своя. Стъпките на танца им в света на Ромеите ставали по-тежки, сякаш ходели в друга гравитация, краката им се уморявали и ръцете отпадали; а и гласът на преминаващ Реид с времето в Света на Ромеите преставал да се носи така силно и волно и дробовете им се стягали в спазъм все едно дишали въздух от различно измерение .. а и за Създателите било така – „отключването“ на вратата сякаш ставало в миг на око докато били деца, а после вратата ставала все по-тежка, все по-плътна, а ключалката – все по-скрита. Това което по-рано виждали като в миг на око от света на Реидите – сътворителните вълшебства, сега изисквало много дни и нощи търсене в безсъние и пост, понякога до изтощение, за да дойде едва в съня онзи миг на Преминаване… а после когато се събудели нещо в тях стържело и боляло, все едно някаква преди забравена липса сега дълбаела и говорела твърде непоканена… Затова и нерядко Преминаващите с годините се отказвали да преминават, а Създателите забравяли да откриват…

Но с това, двата свята започнали все повече и повече да се раздалечават, а вратата се скрила и спряла да е постоянно-съществуваща… и думи продължавали все повече и повече да се дробят…

Тогава един ден, се случило това…

 

Част 1 – Край

В Света на Ромеите, когато младежите завършвали своето обучение и вече били пораснали скоро да живеят и създават сами, по традиция се извършвал празник, в който на всеки Ромеин, било то момиче или момче, се давала книга – удостоверение, чрез която да избира къде и какво да строи. Колкото по-добри били резултатите в обучението на едно дете, толкова повече избор му давала съответната книга. После следвала една година специално обучение в съответния Университет на града на строежа….Тази година „випускът“, както се наричали ромеите които учили заедно, бил особен – освен обучението, се случило и нещо друго: когато започнали обучението си, те поискали да отидат след време да строят всички заедно, което на езика на Ромеите, било останало просто като думата „приятелство“… Отдавна, преди разцепването на думите, човекът знаел, че приятелство значи „при ятото“, защото приятелите летели винаги в една посока, като едно ято – мислите им летели в една посока, изборите им кръжали на едни места, мечтите им се стремяли към едни и същи върхове… И така в този випуск, думата приятелство била силна… И поради това, без да разбират как, те преминавали по-често от другите, защото всъщност когато някоя от Истинските Думи, която и да било тя, била силна, Тя събуждала и други Силни Думи в човека и преминаването се случвало по-лесно. И резултатите на тези младежи, били по-добри от обичайните и те всички можели да изберат къде искат да отидат да строят… И така, настъпил денят… И ето че Директорът ги викал един по един и подавал книгите, и после всеки си вписвал името в Книгата на Строежите където да се присъедини…

„Лъчо-“, „Мария-“, „Ясен“, „Бояна-“, „Стела-“…

Но…. когато вписвали имената си, се случило нещо – една сива рема долетяла непоканена … и … макар слънцето все така да греело, мрак се спукал пред очите им и те забравяли избраното място, забравяли дори че имало такова, и всеки вписал това, което било най-близкото в ума му… Думата Приятелство се била разцепила, Ятото се разлетяло… И сякаш нямало спомен, нямало и място за спомена, нямало и време за спомена – защото с вписването – всички забързали – забързали – защото всеки Пожелал да построи най-хубавото здание, или най-високия мост, или направи най-силната сплав, или най-високата кула, или да изобрети най-мощния бустер или най-енергизиращия еликсир…

„До скоро!“ „До скоро!“ „До скоро!“ „До скоро!“…

Мария пуснала ръката на Лъчо, която до сега никога не била пускала… Ясен забравил да каже шега както никога досега, защото забързал, Лъчо пропуснал да се усмихне, защото това било детско, … и всеки потеглил, всеки в своята посока… и заминали за Университетите на Строителствата на Своите Градове….

А на техния език това звучало така:

– Чао, мило, ще се видим догодина, не забравяй…!
– До скоро, брат!
– Скоро може на по кафенце.
– Да се самонапускаме готиняци!
И така …

***
Година по-късно… Самолетите прорязваха своите бразди в синьото небе…

Мария летеше в самолета и си мислеше, че никога не е била по-уморена, … искаше да види Лъчо, но умората притъпяваше желанието… Пък и … беше толкова силен и винаги я поглеждаше с едно такова искащо възхищение Онзи…, от което нещо в корема и потръпваше… На Лъчо ръката беше винаги топла, галеща, мила, но погледът му никога не изтръгваше от нея това горящо чувство – „да, беше нежен, красив, благ, … топъл… но кое ли е по-силно да надвива умората ми?!“ – мислите на Мария блуждаеха в унес…

Лъчо бързаше преминавайки през тълпата пред check-in-a – пак закъсняваше. Разблъска се за да го пуснат напред. Копнееше да види Мария, само това беше в главата му вече седмици наред. Без да усети бутна една старица с бастунче и тя за малко да паднe – същата на която миналата година на излитане беше взел багажа да го носи….тя се опита да каже нещо, а той мислено я схока да си стои в къщи, без да забележи очите които се насълзиха.. и продължи да си пробива път…

Ясен пътуваше до едно дете, което работеше върху домашното си. Беше се изморил да гледа около себе си само по-неспособни – всички правеха всичко 3 пъти по-бавно, все трябваше да ги чака, да помага… Сега наблюдаваше детето, което се потеше върху очевидната задача и му се повръщаше – идеше му да крещи „спри да учиш математика, не е за теб, глупако – не виждаш ли – просто приложение на Питагоровата Теорема!“, Ясен се премести на задния ред – ей така, поне да не го гледа…

Стела се оглеждаше в люка на прозореца си – колко беше хубава, всеки ден все по-хубава и по-хубава. Едва последната година беше разбрала това. Забеляза, че и помагат повече, защото беше красавица и го избра за свое оръжие – беше достатъчно умна, дори повече от нужното, но защо да прекарва нощи над сборниците когато винаги когато се усмихнеше някой беше готов да помогне….

Бояна спокойно вдигаше куфара си към горното багажно отделение. Някой се протегна да й помогне, но учуденият й поглед мигновено го отдръпна назад – тежестта на куфара й, разбира се беше перфектно премерена, за да може да се справи. Тя нямаше нужда от помощ. Седна, закопча колана си, погледна часовника си, сложи бутилката вода до нея, папката с работите – в предното отделение, капките са сън – в малкото странично джобче, крема за ръце – до него… погледна часовника си пак – всичко беше точно и навреме – въздъхна лекичко в доволна усмивка и зачака съобщението на стюардесата. Не беше сигурна защо всъщност се връща, освен това, че така беше редно… “ех, тези традиции, но няма как – още само веднъж“, си каза тя, и изгони ненужните мисли…

Милен взимаше душ след 15-те километра дневен маратон. Беше отишъл при Олимпистите – най-красивите, най-бързите и силните, изявените – които в света на Ромеите бяха символ за всяко дете и емблема за винаги растящите почти до безграничност способности на Ромеите. Милен беше лидер и осъзнаваше това. Той знаеше, че от Олимпистите после биват избирани Президентите. Милен нямаше време за друго, освен за целта… Стегнато облече синята тениска и панталон – имаше точно двадесет почти еднакви в гардероба си, останалото беше губене на време, пък и ако питаш него, беше достатъчно красив и ей така – както си е след душа… той се подсмихна мислено и доволно в тази мисъл-шега… Умът му беше трезв, преценяваше всяка ситуация и ход, изборите му отрязваха ненужното – всичко, което го отклоняваше от целта или замъгляваше мисълта му… Преди два дни забеляза от другата страна на улицата една жена, която го накара да се спре за миг, да се обърне и инстинктивно да пожелае да я последва. Смути се някак, разстрои се даже, защото тя по никакъв начин не фит-ваше в неговия настоящ свят, но пък го грабна. Нещо в сърцето му проговори и той се обърка. Да се затича ли?! Овладя се и се възспря, но дълго я следи с поглед… Жената сякаш отплува в далечината, скри се от погледа му, а той се сепна – да, явно не можеше да си позволи никакви разсейвания сега… Изгони спомена и се метна в спортната си кола – всичко в живота му трябваше да бъде икона на целта. Той трябваше да стане иконата за тази ЦЕЛ!…

Владимир си нахлузваше дънките, питайки се трябва ли да сложи все пак нещо по-“изрядно“. Беше пристигнал преди малко и се приготвяше за срещата със смесени чувства. Откакто избра да стане художник, което беше доста странно предвид възможностите му като архитект, започна да вижда някои неща по-различно. При него започнаха да идват някои от най-известните строители на миналото поколение, от онези – „големите“, а сега изтощени и „сиви“ – никой никога не ги показваше така, а те криеха посивелите си лица. Идваха при него, за да ги нарисува и да се видят отново „цветни“. Таяха надеждата той да прозре загубения им лик и да го възвърне поне на платното… Да, всичко започваше с това, че лицата им ставаха сиви… След това, костите омекваха, мускулатурата отказваше, а мисълта се забавяше, като в един изтощен и изхабен механизъм, и те забравяха думи; нямаше вече ярки дрехи, нямаше го шумният смях и ослепителните усмивки… Всъщност, посивяването на лицата не беше началото – потърпевшите знаеха, че имаше предистория, винаги имаше предистория – всичко започваше с огъня отвътре, с онова, което в началото разпознаваха просто като „температурата“. Причините за появата на температурата бяха различни и, много странно, но не действаха еднакво при всеки. Мислеха, че понякога температурата – „огън“, се запалваше от рядка комбинация шампанско и скариди на тържествата за поредния нов успех – сграда, мол или машина, обезателно примесени с определени думи-срички по време на приветствията. Изследователите наричаха това „речево“ заразяване – като формула или безобидно словесно програмиране, което отключваше процеси. При други тази температура започваше да се разпространява чрез „погледен“-контакт – инфекцията пламваше тогава, когато Ромай или Ромайка се огледат по особен начин и огледат особено Ромайка или Ромай в своите очи – обикновено това беше второто ниво, след като вече имаше начална температура. И накрая – преди да дойде сивотата, беше „докосващият“ феномен – каквото “бледнеещите” докосваха, ги гореше… След този етап, тези прояви отминаваха, но оставяха след себе си посивяващото лице, оставащо като пепел, не след дълго – меките кости, слабите мускули, и накрая – блуждаещата мисъл и накъсаната реч… 13 Но напоследък, макар и рядко, започнаха да идват и от редовите Ромеи – заразени чрез докосване до някой от „големите“, или дори само чрез „оглеждане“ в някой от тях… Сега Владимир зъзнеше при вида на все забързани момчета и момичета – винаги еднакви, устремени и крещящо заявяващи се в модните костюми… Зъзнеше, защото прозираше също така тяхното приближаващо бъдеще и мисълта му прожектираше тяхното „скрито“, но тъй възможно утре… Беше объркан… „Не, тва е“– закопча дънките, взимайки решение – няма да е „по-така“. Сложи обикновена синя тениска, стисна длани и си засвирука утвърдително…

Срещнаха се… Вечеря, най-елитният ресторант, най-доброто място – на терасата – върховете на планината чертаеха силуетите си върху тъмнеещото небе. Гласовете им отекваха. Бяха те, но вече пораснали. Същите, но по-различни – по-красиви, по-знаещи, по-уверени, по-„Те“ – може би… може би – всичко изглеждаше перфектно – може би… Разговорът течеше увлекателно, радостно, оживено – може би…

Ръцете на Мария и Лъчо се срещнаха, но Мария усети просто ръка – не усети благост, не усети нежност, не усети силата, която преди тази ръка беше за нея. Лъчо се наслаждаваше на присъствието й, знаейки, че след малко ще са заедно, но… не погледна в очите й, в които преди потъваше, и пропусна да види, че красивото зелено е станало по-сивкаво, не разбърка косите й, докато я целуваше както преди, за да усети, че от умората те бяха станали по-сухи, но … не се и сети за това – времето бързаше.

Ясен наблюдаваше Лъчо – това беше единственият човек, към когото имаше респект. Нещо в гласа му го караше винаги да го слуша. Забеляза това преди години, когато един единствен път се случи да не може да реши задача на контролно и Лъчо му подаде листче, а после му каза с такава топлота и благост нещо за него, което той знаеше дълбоко в себе си, но не искаше да го признае. Днес, Ясен не чуваше този тембър, Лъчо му се струваше просто като всеки останал. Даде си сметка за момент, зачуди се на предишните си мисли и после просто забрави.

Стела наблюдаваше Бояна – отвращаваше я съвършената й изрядност, но пък в същото време ядосано констатираше, че Бояна е придобила някаква красота… „е, не като нейната… слава богу“..

Бояна просто премери всеки с поглед.

Милен мълчеше…

Владимир мълчеше…

 


***

Част 2 – Знамения

Мария се събуди от кошмар. Беше сънувала… сънувала ужас – един огромен човек се приближаваше към нея. За момент тя разпозна Онзи, огледа се в очите му, после лицето му се изгуби. Струваше й се, че го е очаквала. Когато стигна до нея той й се прилепи, и тя хем искаше да го отблъсне, защото знаеше, че трябва, хем не искаше да се съпротиви, а той започна да гори и стана още по-голям, пламтящ във някакъв стоманено-черен огън и със странно уродливо-красиво лице се усмихваше, но това беше съвсем друга дума за усмивка. Обгърна я в огъня си и обви цялото й тяло отвътре и отвън с пламъците си и докато това се случваше, Мария усети, че целия й свят се раздробява и изчезва все едно се превърна на сивкава пясъчна фигура която някой с един замах разпиля… Мария се събуди, плачейки в покъртителен ужас, знаеше, че ще умре, ще умре ако не върне това което загубваше, знаеше – сънят беше истина… Неистово разтърси Лъчо за рамото, за да го събуди, дърпаше ръката му, викаше го, но той беше толкова уморен, че капките за сън го бяха направили непробуден – Мария плачеше и плачеше, викаше и викаше, а той не чуваше и не чуваше… и тогава… Една друга врата се отвори… Сълзите на Мария изсмукаха душата й, изляха я като малък поток, който образува езеро около краката й, и после потъна в земята, преминавайки през вратата в една трета земя… земята на нищото….

 

На сутринта Лъчо се събуди, видя Мария, погали я, тя му се усмихна, опита се да каже нещо, …, но вече не можеше да говори… Лъчо се уплаши и започна да набира телефона за помощ, усети колко е безсмислено това, изтича навън и видя голямо езеро пред къщата, което до вчера го нямаше, езерото от сълзите на Мария, – надникна – във водите му се отразяваше предишният усмихнат, умен лик на Мария… Той в миг разбра всичко, защото всичко в миг на око му се обясни, втурна се обратно при Мария, хвана я за ръката и й каза – „чакай ме тук! отивам да те върна! Няма да се бавя!“ Целуна я и … скочи в езерото!

Владимир звънеше на Лъчо, струваше му се, че това е единственият човек, с когото можеше да говори, да му каже, че нещо е много, много сбъркано… никой не вдигаше… отиде до тях – никой… излезе от задната врата – видя езерото, погледна в него – видя лика на Лъчо отразен във водите, видя лика на Мария отразен във водите… и разбра – те бяха започнали да виждат каквото и той… и… Владимир скочи в езерото след тях! 14
***

 

Стела, Бояна и Ясен разбраха за случилото се след няколко дни – в техния свят това изглеждаше съвсем нормално – просто онези тримата били решили да отидат на пътешествие без тях… Ядосаха се първо малко, но бързо им мина – какво пък толкоз, и без това май всички вече имаха различни приоритети…

Стела се върна в Университета и завърши специализацията – втора… само един, … уфффф, безкрайно умен, я изпревари… Разбира се, омъжи се за най-перспективния асистент – такъв май не беше се появявал поне от предишния Нобелист… Станимир щеше да стане Нобелист – мъжът й – Нобелист… А той… Станимир беше един странен, тя знаеше защо го избра, но не знаеше защо той я беше избрал… само се залъгваше, че знае…

 


Бояна направи блестяща кариера, беше сред най-известните изобретатели на тонизиращи влакна и нанопродукти (слагаха се в завивките за по-добър сън, но действаха само ако спиш сам), както и на регенериращи съединения, които обаче се използваха предимно за подмладяване, тъй като никой в техния свят всъщност нямаше рани… Всички желаеха нейните продукти, които предполагаемо ги водеха към повече щастие – правеха ги по-красиви, по-силни, по-енергични… Бояна беше доволна – премерено доволна, разбира се. Беше много красива и определено имаше поне трима-четирима кандидати, завладяни от нейната личност, но… какво от това – тя не можеше да си представи някой да се набърка в така добре подредения й живот…

Ясен стана най-скъпо платения строител, строеше всичко абсолютно превъзходно… и понеже беше най-добрия, имаше все нови и нови проекти, толкова нови, че забравяше старите… старите – тези от вчера… почти веднага… и Строеше, строеше най – големите сгради …, най-високите мостове…, най – модерните центрове, най-, най- … най- …, НАЙ-!…15

Милен беше в лигата на бъдещите Президенти. Движеше се уверено към целта си, нищо не можеше да го смути… Хмм, всъщност не точно нищо – имаше един особен сън, всяка година в точно определен ден. Сънуваше, че всичко е станало сиво и че той самият е почти целия сив, и това – „сивото“, се превръщаше в нещо като мъгла, в която той щеше да започне всеки момент да се дави. Но тогава в далечината се появяваше онази – жената, която бе видял и после изгубил в тълпата, всъщност не, не беше онази жена, а спомен който чрез нея влезе обратно в съзнанието му – жена, в бяло, а някак цялата обагрена с цвят, сякаш накадена, и го викаше и май пееше. Но когато „сивото“ чуваше гласа й, то се превръщаше в смерч, който се устремяваше към нея и искаше да погълне гласа й, а после и нея самата… тогава Милен се събуждаше и никога не успяваше да я види отблизо, да различи думите й или разпознае … После бързо забравяше съня, защото трябваше да продължи напред… И така…

Те не бяха изгубили връзка, общуваха – „сричкосваха“ често по сричкообмена наречен „чат“… днес някак като по чудо едновременно обмениха една новина – Екологистите забелязали нова серия от феномени, още не било ясно дали били притеснителни – пчелите започнали да се губят и да не успяват да се върнат при кошерите, мравките загубвали връзката със своята Царица-Майка и се разпилявали, а миграционните маршрути на птиците се променили, но още по-особено, спрели да летят на ята, а се движели самостоятелно, което довело до много по-голяма смъртност последната година… Странни новини… Милен веднага сложи ордер за покупка на ценни книжа върху цената и запасите от мед, Бояна прищрака формула-заместител на меда за продуктите си, а Ясен се изсмя – ще строим нов зоопарк по спешност май, вероятно до пролетта… Но по-важно – появил се нов смерч, който метеорологичните апарати не прихванали – излязъл от пустинята и директно се пренесъл в града… Мускулите по лицето на Ясен се стегнаха – ще трябва да уякчи всички нови строежи, доста неприятна новина…

 

16

 

Част 3 – Преминаване 1

 

Лъчо скочи в езерото и се озова пред вратата, … Мария беше там, … протегна ръка да я издърпа… но… огромен пламтящ в стоманено-черен огън дракон изригна към него пастта си откъм вратата – и Мария беше зад него, като че ли пленена, и въпреки че изглеждаше да е на ръка разстояние, той не можеше да я стигне; Мария също протягаше ръка, и изглеждаше че го викаше, но ръката й не стигаше до него, нито гласът й, все едно нещо невидимо разделяше световете им, а между тях – огънят на драконовата уста… Мария беше заключена… зад рамката на вратата, в нищото, от другата страна на драконовия огън… Лъчо отново протегна ръка, и драконовият огън отново изригна. Лъчо видя, че държи в ръката си копие, метна го с безупречна точност, но копието сякаш потъна в огнената пещ. Той замря, спря се, сведе очи, после отново погледна към Мария, отново протегна ръка, отново лумна огънят на драконовата паст… Лъчо имаше в ръката си лък, стреля, стреля срещу огъня на драконовата уста, но стрелите бързо изгаряха в горящата паст… Лъчо отново сведе очи, отново после протегна ръка, отново лумна драконовия огън. Лъчо държеше стоманена мрежа, щеше да улови дракона и задуши с мрежата, но драконовият огън в миг разтопи стоманата… така минута след минута, време след време, Лъчо воюваше със змея, и всеки път огънят му изгаряше част от него… когато изгори копието, изгори самоувереността му, когато стрелите му потънаха в огъня, потъна себеправедността му, когато се стопи мрежата, се стопи себелюбието му, … себе, себе, себе… накрая от Лъчо не остана почти нищо… а Мария беше там и протягаше ръка… Лъчо се огледа и видя че държи малко камъче в едната си ръка и дървена прашка в другата. Беше безпомощен. Нищо не беше останало от него, само Мария в него беше останала… вдигна ръка, прицели се към змея с прашката, камъчето излетя… камъчето летеше… Лъчо вдигна глава, „Това камъче е любовта ми, но тя не е малко камъче… Тя е… Тя е Планина!“ … и камъчето… се превърна в Планина… и летейки Планината достигна змеевата паст и се стовари върху нея. Захлупи огъня, и огънят беше похлупен, и Змеевата паст смълчана, и битката спря!… Лъчо се изправи, погледна – единственото което го интересуваше – Мария – беше там… все още от другата страна на вратата, но все пак – там, цяла, непокътната и толкова красива…

 

17

 

***
Когато скочи в езерото и беше понесен от бързия тунел-поток от светлина и вода, Владимир мина покрай вратата и видя за миг Лъчо и Мария, но нямаше как да спре, а и знаеше, че би било безсмислено – нищо не би могъл да стори…. не го беше страх, знаеше, че това което се случваше беше неизбежно, имаше увереност въпреки пълното осъзнаване, че го очаква непредсказуемото… Остави се на потока. След незнайно колко време потокът започна да се забавя и да прави плавни, накъдрени лупинги. Владимир осъзна, че вече не е просто във водата, носеше се на шията на огромна птица, приличаща на жерав, но със сияйни, сребристи криле, съвсем прозрачни на слънцето. Жеравът за пореден път се гмурна в някакъв сияещ водоскок, когато Владимир чу прекрасен смях, носещ се наблизо… Смехът се преля във вик „ЮЮЮЮлииии, ЮЮЮЮЛИИИИ, елллла с лллллассссото, няяяяяяяяяккккойййййййй е яяяяяяяяяяяяяяяяхххх-ннннннн-ааааааааалл ММММММММЕЕЕЧ-ТТТТТТТТАААААААА…“ … Защо чуваше всичко сякаш забавено?! … Смехът и викът идваха от едно чудно красиво дребничко момиче стоящо на брега, по-скоро не стоящо, а танцуващо, защото то не спираше да тича, подскача и върти с такава грация, че изпод стъпките му тревата заискряваше от безброй светулки, които политаха събудени и се извиваха след нея като в хоро водено от краснописец… Почти веднага иззад малкия хълм се показа високо, стройно момче, фино, дори… Поляната осеяна с детелини сякаш приветстваше стъпките му и вместо да се прегъне и смачка под тях, както Владимир очакваше, тревата заискряваше в сребристо и сякаш шушукаше нещо радостно от всяка негова стъпка… Владимир очакваше, че момчето ще развее ласо … но вместо това… момчето… запя… Гласът му се понесе и стигна до Владимир и Птицата, птицата забави криле, все едно се замисли, или все едно бе уловена с невидимо ласо, усмихна ли се, или така му се стори, направи плавен лупинг и залетя към пеещето момче, закръжи над главата му, а после бавно и грациозно кацна в краката му… Владимир се спусна от врата на птицата и слезе на брега… краката му бяха толкова леки, а ръцете му сякаш плуваха във вода, усещаше въздуха, който сякаш го милваше… Огледа се… сребристи водоскоци, тучни поляни от четирилистни детелини, и цъфнали дървета от които се носеше непознат фин аромат… от този аромат нещо го стегна в гърлото и прободе в гърдите, това същото което беше и в онзи неговия свят – сега разбра, някакъв спомен е, някаква липса, усети, че не стържеше, а пробождаше, като острие, като нож… задъха се от болка…

ХЕНЕТАРХИИИИИИИИИИИИ-НЕМ-ПИСАЖИ_ПЕЕЕЕЕЕЕ… ЪОУХХХХХХХХХХХХХХХХПИСАЖИИИИИИИИИИИИ––НАВКЕ_ХАААААААААА_ЕМЕФНУТИИИИИИИИИИИИИИИИИИ… продължаваше песента бавно и разтегнато…. хенетархиии- нем- писажи – пеееее… постепенно дали ушите на Владимир свикнаха, или песента придоби нормално темпо, Владимир не разбра, познатото усещане за гравитация също се възвърна постепенно, Владимир се съвзе… ”какъв особен глас и какъв особен език” – Владимир се любуваше учудено…

…Обкръжиха го младежи, които го гледаха с учудване… Момичето се спря, вдигна клепки и го погледна надълбоко право в зениците му, с огромните си, сякаш четящи всичко очи…

„Защо си яхнал МЕЧ-ТА?“ – питаше го момичето с поглед, без да говори… “не знаеш ли, че може да ги управляват само преминаващи, а вече никой не го прави?“…

Говореха без думи, сътворяваха неща, по-скоро техните явления с песен, намираха отговора на въпроса в теб с поглед… Кой беше този свят? Кои бяха те? … Кои бяха те?

Кой е той? Защо е тук?… И той започна да разказва историята на своя свят… заразказва – за новите сгради, пътища, мостове, велики и превъзходни, които преди бяха ярки, но в последно време започнаха да губят цветовете си твърде бързо, толкова бързо, че решиха просто да ги оставят така – небоядисани, сиви… разказваше… разказваше за постиженията, за новите знания, за големите планини, които катереха и от които се виждаше целия мир – планините на знанието, и планините на Еверест, планините на гордостта, и планините на Мусала, за планините на Олимп, и тези на красотата, и планините на Карантал, и тези на силата и суетата… планините, които катереха, планините, които в последно време загубиха цветовете си и при залез слънце ставаха просто… сиви… разказваше, разказваше за всичко… което в последно време посивяваше, като усмивките, които всички бяха започнали да носят… разказваше за приятелството, и после за избора, и после за страха да не останеш втори, за катеренето към “предписаното” щастие, …и после за умората, и за копнежа, за пресата и за еднаквостта, за конкуренцията и успеха, за опита за усмивка, за празните думи, разказваше за постоянния труд, за амбицията, която те прави съвършен, но загубваш кой си, за страстта, за безсънните нощи, за изтощението, апатията, и следващия ги страх, винаги страх, недостатъчност, гигантски нужди и мерки за изпълване, разказваше, разказваше за огъня, и после за пепелта… за посивяващото всичко… разказваше, разказваше. Разказваше…

Слушаха го, стана им мъчно, много мъчно, за безцветните сгради, за странните планини, за сивото всичко, … после започнаха да не разбират – какво беше стремеж, какво беше умора, какво беше копнеж, избор, страст, приятелство, предателство? Това бяха думи от другия свят, но те вече не преминаваха, и не познаваха думите… не бяха си дали сметка че напълно са забравили езика… Оклюмаха… огромните очи на дребничкото момиче се напълниха със сълзи, огромни сълзи, отрониха се… заваля, … едри капки, тежки капки… никой не помнеше преди да е валяло… Не знаеха думите понеже не преминаваха, не преминаваха, защото не искаха ръцете да оклюмват, краката да се изморяват, гласовете да секнат… не преминаваха, …и забравяха; забравяха думите… Валеше…

Момчето осъзна, че не го разбират… спря да разказва, задържа дъх… голяма, тежка капка пот на напрежение се стече по челото му… и се сля с капките на дъжда… Тогава… проговори! … проговори на техния език – и им разказа – за Мария, за Лъчо, за Стела, Ясен и Бояна – без думи им разказа…

Дъждът образува езеро, Лиа скочи, скочи и Мир, за да върнат забравеното… Преминаващите трябваше да станат Преводачи… изплуваха, от другата страна, близо до езерото до къщата…

Мир стана Станимир, Лиа стана Лиляна… Седяха под едно дърво на поляната на университета… Сивкавия склон на планината се очертаваше на хоризонта зад внушителната сграда. Около тях имаше доста детелини, разбира се все трилистни. Лиляна механично ги разроши с ръка в опит да оправи сивеещата трева която стъпките им бяха cмачкали…

 

***

 

Част 4 – Срещи

 

18
Лъчо говореше, говореше и Мария, той от едната страна на вратата, тя от другата … не се чуваха… протягаха ръце, но не се докосваха, невидимата преграда разделяше световете им… Той нямаше да си тръгне, нямаше да спре да й говори, …колко време мина – не знаеха, …говореха, говореха, говореха всичко, което им беше в сърцата, и се гледаха в очите, гледаха се, гледаха се… Мария започна да остарява, косите й станаха сухи, няколко бръчки прорязаха лицето, красивото й тяло се сви, очите й избледняха… Лъчо й се любуваше, не спирайки да говори – колко беше красива, ставаше все по-красива, и все по-красива… започнаха да четат устните си… първо само срички, после думи, после изречения, …Мария остаряваше, …и ставаше все по-красива… Един ден – те усетиха че се чуват без думи… че се усещат без да се докосват… замлъкнаха, нямаше нужда повече да говорят… тогава ръцете им се докоснаха, и чуха дъха си, защото вече говореха без думи, и вече се бяха прегърнали без да се докосват, и политнаха, в тунела от светлина и вода в едно, Хенетархи-нем-Писажи-Пе – отекна дъхът им…

 

***

 

Станимир беше особено способен… Нобелист, много труд, много умора, защото Откритията не се отключваха лесно. Но знаеше защо го прави. Имаше Стела, грижата за нея му даваше вдъхновение, което умората не можеше да повали… Никога не прие награда, можеше да има всеки Grant, но продължаваше да взима най-трудните класове и винаги предпочиташе да работи с най-трудните студенти. Класовете му винаги бяха пълни. Той не пишеше формулите, по-скоро ги рисуваше и тайните на всемира някак ставаха толкова красиво, просто ясни, чрез тихия му глас. Винаги скромно облечен, студентките се прехласваха както от неговия прекрасен ум, така и по красивата му фина, и едновременно силна фигура, но без нужда от думи той винаги ги дистанцираше. Разработките му бяха блестящи, винаги съвършени, кратки, половин лист хартия, не повече… Но малкото изписано там съдържаше част от безкрая и беше резултат на нощи без сън и дни прекарани често само на вода. Понякога, макар и рядко, казваше на студентите си, на които наистина държеше, че за да е истински изследовател, човек трябва да познава поне малко глада, поне малко жаждата, поне малко студа и доста добре умората… Когато приемаше Наградата за първата си Теорема, отказа да я запише на своето име, и пожела да я кръсти с някаква странна дума – Тинахти. Каза че била името на Звезда… Беше превел първата дума…

Стела беше хладна.. в началото…. не го обичаше, не можеше да зачене… отначало не й пукаше, 5 години нехая, после осъзна… изхвърли тонизиращата завивка, започна да сънува всяка нощ едно момиченце, Вяра се казваше то. Плачеше всеки ден, отслабна, спря да се гримира, подстрига си косата. Изтляваше, вече години, всеки месец, не и не, и не, и не… Станимир не спеше, никога не спеше, освен само призори… въпреки умората, въпреки теоремите, всяка нощ прилягаше до изпосталялото й от мъка тяло и я милваше, и милваше… Тогава Стела се отпускаше, и тялото забравяше конвулсията на стенещата й душа, умът замлъкваше, душата заспиваше, и така – петнайсет години… Станимир взе награда за втората си Теорема – и този път я нарече на звезда – Нутеж-да – се казваше тя… А в съня на Стела още едно момиченце държеше ръката й – Надежда, се казваше тя… Една вечер, на двадесетата година, Стела се усмихна преди да заспи, сложи глава на гърдите му… покой… ръката й обгърна красивото му фино тяло, сви длан в дланта му, вече нямаше нужда от друго освен от неговата ръка, отпусна се, чуваше сърцето му, чуваше дъха му, през тези години те бяха станали нейната приспивна песен, обичаше ги… Обичаше го, обичаше го с цялото си сърце, с всеки свой дъх, вдигна поглед и се вгледа през премрежените му ресници в пъстрите очи, в които се отразяваше цял един свят на Животворяща Доброта, и тогава пожела – пожела да му даде, от своя дъх, от своя живот – живот… и тогава – чу в дъха на гърдите му – песента… „хенетархиииииииииии, не писажи пееееееееееее“ – шепнеше духът му – Песента. И нейния дъх зашепна в едно с неговия… Стела заспа, …той също, хванал я за ръка… първият лъч на изгряващото слънце ги обгърна и в съня им ги понесе в тунела от Светлина… На бюрото в кабинета на Станимир стоеше изписан третият лист – третото откритие… Беше превел и третата Дума – Агапея…

 

 

***

 

Милен пак сънуваше. Когато се събуди, реши да не бърза, толкова странно решение, а в същото време умът му имаше някаква абсолютна увереност за това. Все едно беше разширил капацитета си на работа и периметъра на представите си, и сега именно това решение беше сред естествения набор избори. Отиде до прозореца, наблюдаваше изгрева и размишляваше за усещането, което събуди онази жена, усети, че се опитва да види образа й, образа на усетеното в облаците. Остави се на преживяването съзнателно – не разбираше защо го прави, но съзнаваше, че ще сгреши ако и сега остави това преживяване „да се скрие в тълпата“. Изборът му, както винаги, беше непоколебим, въпреки че този път не знаеше към какво го води. Постепенно сънят започна да се явява по-често, и той започна всяка сутрин да посреща изгрева по този начин – в търсене на онзи лик в плуващите розови облаци на идващото утро… След време в облаците започна да прозира друг свят – „река, която опасва един друг свят, като остров сред голямото море. И там, красива лагуна, и топли южни брегове… И Тя, в бяла премяна, с неземна красота, и в погледът й сияе любовта. Крехка и нежна, като гълъбица, но силна като войска със знамена. Очите й го гледат с най-топлата обич, устата й шепти с най-неуязвимата грижа, косите й го милват с благоуханна мекота 19 “…След това тръгваше за работа, отново в Лигата на Президентите.

 

20

 

***

 

Лиляна танцуваше, 8 часа на ден, всеки ден, 20 години… краката кървяха, не се срамуваше от обезобразените си ходила – това беше малката цена за скъпоценния дар, който носеше… Тук почти никой не танцуваше, беше трудно, много трудно… някои го мислеха за безсмислено, усилие без смисъл… все пак залите се пълнеха, защо ли, защо… всеки ден по 8 часа – тялото трябваше да надмогва гравитацията, краката да не забравят да летят, ръцете да не спират да говорят, душата да не спира да гори… Потта обливаше тялото й, краката трепереха докато дъхът премине през предела на хомеостазата… Лиляна знаеше, че трябва да пази дъха си, дишането, да не спира да поема нов дъх, всяка секунда движение – всяко движение – нов Дъх… В-дъх-нов-ение… Тогава всичко изчезваше, движенията започваха да ваят съвършени форми, дъхът се уравновесяваше, танцът се раждаше… И така, години наред, години в търсене на следващия дъх, на следващата стъпка, и всяка вечер се раждаше един час танц, съвършен танц…

Бояна влезе в залата и спокойно седна на мястото си – разбира се беше избрала най-доброто… 5 ред… център, … Светлините се заглушиха и танцът започна… тя въздъхна, защо ли всъщност дойде? Дали не се опитваше да забрави и заглуши този лек огън и температура, който беше започнал да я мъчи все по-осезателно напоследък, особено след всеки нов продукт, който изкарваше на пазара – като иглички парещи ръцете и раменете й, а отскоро и краката, особено нощем… хммм… Бояна изгони мисълта… завесата се разтвори, започна… светлините се заглушиха, стъпките на балерината се виеха в тъмнината и бледото тяло рисуваше нещо… “какво ли рисуваше… нещо странно, нещо далечно познато, нещо стъписващо, нещо, което беше вътре в мен!!!“ …след краката на Лиляна летяха безброй светулки, които осветиха сцената като странен огнен хоровод, бледото тяло пламна, образите станаха явни, то рисуваше, рисуваше онова място където птиците бяха мечти, соколите – мисли, езерата – вълнения, детелините – вълшебства, ветровете – стихове, мислите – видими, думите – сили, силите – Думи!… Танцът пееше „Хенетарки-нем-писажи-пе“… Нямаше аплаузи… Само тишина… Крака бяха оставили тъничка диря кръв по сцената… Бояна си помисли за миг – „хммм, не използва моите продукти“ – после, преди дори да завърши мисълта си, разбра – Ако краката не кървят – няма да пламне тялото, ако тялото не пламне, няма да извика светулките и другият свят ще остане блед, ако премахнеш гравитацията и съпротивлението, няма да се вижда, че можеш да летиш, ако премахнеш умората на краката и отмаляването на ръцете, няма да стане видимо това, което преживях сега… Бояна се разплака. За първи път през живота си – Пожела! Пожела това, което виждаше, пожела достъпа до този свят, до тази страна… Усети, че крещи, че вика отвътре, че предпочита да забрави всичките си изобретения, но никога да не загуби това, което беше в този момент… Тогава, очите им се срещнаха – големите клепки на двете се вдигнаха, лешниковите им погледи проникнаха един в друг. Бояна се сепна – пое дъх, нов Дъх, нов Дух, В-Дух-Нов-ение, Вдъхновение… и политна в този Нов Дъх… и … се понесе във водовъртежа от Светлина и Вода…

 

 

***

 

Бяха извикали Ясен за нов проект, доста странен, – трябваше да построи Център за забава на мястото на някаква изоставена къща – много странно – това се случваше толкова рядко, май никога – някой да замине на пътешествие и да не се върне… а тези бяха заминали преди… документите казваха… 20 години… Ясен за миг обходи с преценяващ поглед терена, картината на новия проект моментално се оформи в главата му, съвършено… изписа дългия си, характерен подпис на договора, дори подписът му беше съвършен… в този миг… нещо го стегна през гърдите, температурата отново се разгоря, все по-силна след всеки проект, след всяка награда; дъхът му секна, устата му се изкриви в спазъм; … всички проекти преминаха през главата му, но странно той не си ги спомняше, виждаше само сиви скелета… скелета, скелета… олюля се, нещо отдавна забравено застърга непоканено в него; …премина… отвори очи и се огледа пак – до къщата видя езеро, което преди не беше забелязал… погледна в него и видя, видя забравения лик на Мария, на Лъчо, на Владимир… спомни си и разбра… и скочи в езерото…

 

21

Скочи, и тунелът от Светлина и Вода го понесе… И той видя светове безброй и сили безчет, и видя тъмнина която обгръщаше като змия един свят и бездна. Видя много води, бучащи като морето, които бушуваха над тъмнината и дим над водите, като разгъващ се огън… И чу силен вик като гръм от нечленоразделна реч, като език от друг огън, който възлизаше оттам в светлина, а в светлината – Име, което се спусна над водната шир и огнената стихия изригна от водната бездна нагоре към висините! И огънят стана осезаем и изпарения от въздух, с лекота следвайки Духа, се въздигнаха над земята и водата. И така земята и водата в една стихийна плът бушуваха долу, раздвижени от Името, което сновеше върху тях, и огънят беше погълнат от светлината… и видя едно Лице, което не познаваше, но чието Име беше това, Ум от светлината и блясък на Сили безчет и Космос без край, съществуващи в Него, и огън пояждащ и всемогъщ почиващ смирено в очите Му. Лицето заговори… но какво му говореше Ясен не можеше да разбере… Накрая световъртежният тунел сякаш го изхвърли върху някаква незнайна материя – толкова еластична, че той за части от милисекундата се върна обратно – при езерото, при къщата, … затваряше очи в несвяст, защото си беше спомнил… и тогава…

 

22

 

…– Земетръс … Земетръс – земята се разтресе с незнайна мощ… земята се разцепи на две, всички мостове паднаха, небостъргачите се срутиха, сплавите не издържаха, …писъци, дим… Сплавите бяха омекнали, скелетата – изгубили якост – нищо не издържа на труса, сивото се срина и разпиля…

 

23

 

Част 5 – Преминаване 2

 

Реите плачеха… Дъжд, двадесети ден – двадесети ден тук при тях, а там – 20 години… там – наводнение… езерото стана море, раздели двата хълма на света на Реите, отдели го на две… – Всички чуваха, в това море вълните изричаха думи, думите, които Реите бяха забравили … -хуууу-уу, хууууу-уу, УУУ-мОООО-РААА, сссссссс, съъъъъъъъ, CCCC-ТРААА-Х, трууууу, трррррууууум ТРУУУУ-д-НОСт, Ннннн-е-Мооощ, Коооо-пнеешш, ешшшшш, ешшшшш, СТРРРРе-мешшшш, ешшшшш, ЖЖЖЖЖел-хание, Тттттттттъ-гаааааааа, уууу-мОООО-ра, са-моттттттттттта… – …шепнеха вълните една след друга, разбивайки се в бреговете на хълмовете, думите, които бяха забравили… Реите плачеха, плачеха думите, които бяха забравили… На двадесетия ден слънцето съвсем се скри зад дъждовните облаци и се спусна мрак… Но тогава!… Владимир запя! Събра мощно дъх и Запя! … и полетяха жеравите! … Жеравите-мечтите! Цяло Ято Жерави полетя! … И крилата им заговориха с песента – Владимир пееше – пееше за Истината, която води до Любовта, за Приятелството, което надделява над всичко, и винаги устоява, пееше за Любовта, която надвива Страха, която надделява над много води, и която побеждава всяка немощ, за Любовта, която никога не отпада, на всичко се надява и всичко извинява, която не се гордее и не търси своето, която винаги побеждава; пееше за Хероса, който надвива Умората и всеки страх, и сразява всеки противник само с едно малко камъче, което е Истината и Любовта; пееше за и за Ариха-Арес, който побеждава неистината, и който е недостижим за огъня на змея защото, макар и останал без нищо, има всеоръжието на Вярата; пееше и за Ероса който дава непресъхваща младост, защото и в старостта намира красотата; пееше.. Пееше за Рея, която прави невидимото видимо чрез тайната на всеотдайността на истинното в-дъх-новение 24, и за Терпсихора, която сътворява чудеса и преобразява световете, защото прониква до тяхната първосъщност… И Крилете на Жеравите пееха, пееха заедно с него, и както пееха, така завихряха въздуха, че извикаха Вятъра, и вятърът отвя облаците, облаците които плачеха думите, облаците, които валяха… и Дъждът спря… Дъждът премина… Среброизтъкани мостове от сияйни нишки блестяха на Слънцето… Най-великолепните мостове!… Мостове, изплетени от думите, изплетени от песента, от Песента за Приятелството, което стои завинаги, за Любовта, която надвива Страха, и Аресът, който надвива неистината, и Еросът, който дава непресъхваща младост, и Херосът, който винаги побеждава… Жеравите кацнаха – и върху крилете им, донесени от потока от Вода и Светлина – живите Думи на песните – Стела и Станимир, Лиляна и Бояна, Лъчо и Мария – новите Роме/човеци/… Ятото се събра…

…Владимир, Стела, Лъчо, Мария, Бояна, всички бяха там, заедно със Станимир и Лиляна – Мир и Лия… Три момиченца държеше в ръката си Стела – Тинахти 25, Нутиж-да 26, Агапея 27. Дъждът беше преминал, те бяха преминали… Среброизтъкани мостове от сияйни нишки блестяха на Слънцето… Най-великолепните мостове… мостове от думи, думите които те бяха изплели… Само Ясен и Милен ги нямаше…

 

***

 

След земетръса, земята на Ромеите беше сцепена на две, като крехък камък който някой великан е хвърлил и раздробил…

 

28
…дни наред ромеите бяха потресени, после дни наред бяха смълчани, после дни наред замряха… после дойде сушата, процепът изсмука водата… безводие, нямаше вода… Цялата вода остана от другата страна на Процепа… Ясен запретна ръкави, щеше да построи моста… Всички знаеха, че той е най-способният, и се довериха, и се успокоиха… Ясен започна да строи… строи, строи, но каквото построеше през деня, през нощта падаше, месеци наред – нищо. Той чертаеше и чертаеше все по-точни строежи, но мостът падаше отново, всяка нощ падаше, месеци и месеци наред. Жаждата започна да мори, запасите вода свършваха… Ясен научи една нова дума, една сива дума, която звучеше ужасно… “оттттчччч-а-янннние“… една късна вечер, точно минути след като мостът отново се срути, едно момченце дойде при него… Ясен го погледна в очите, каза му да седне до него и му подаде последната си бутилка вода… детето жадно пи на големи глътки – и му подаде бутилката обратно, заедно с една изрисувана хартийка… Бутилката беше отново пълна, а на хартийката, с детски цветни моливи бе нарисуван съвършения чертеж на съвършения мост… Ясен отново погледна детето и позна Лицето… Детето кротко се усмихна, а в очите му смирено почиваше огън всемогъщ на сили безчет… Ясен построи моста до сутринта… И тогава водата бликна от процепа изпод моста, и Ясен скочи, скочи в езерото защото вече помнеше, и вече знаеше Думите, които Лицето му беше казало, „Хенетарки-нем-Писажи-пе“…

 

***

 

А през това време, от другата страна на разцепения свят на Ромеите вилнееше смерч… Бяха се скрили в един от останалите тренировъчни центрове на Олимпистите. Пoвечето приютени бяха деца – уплашени, треперещи, ужасени… Милен знаеше ролята си, беше перфектно обучен – тръгна нагоре по-стълбите, за да застане нависоко и да заговори уверено думи на кураж и сила, да припомня всички постижения и почти безграничните способности на Ромеите, чрез които със сигурност щеше да се намери изходът. Можеше да говори колкото е нужно – минута, две, час, два… качи две-три стъпала, обърна се и погледна лицата на децата – уплашени и пребледнели, чу в ума си предварително как гласът му кънти и думите му като празни се връщат към него… Тогава, извика в съзнанието си спокойните розови облаци, воят на смерча заглъхна и видя лика на онази жена, чу гласа й… спомни си! Спомни си коя е… Mайка му ли беше това?! Тя беше преминала преди много години… В този момент чу как смерчът започна да чупи прозорци на съседни сгради… Милен затвори очи и отново призова спомена, съня… Зашепна… една песен тихо започна да движи устните му… запя… споменът от детството му изникваше през дъха му. Думите, които беше чувал като малко момче, изникваха през дъха му … слезе долу при децата и запя… пееше, тихо, шепнешком, да, спомни си – Майка си, нейния лик, обгърнат в тайнствена, мека красотата, силуета й, който не се движеше, а сякаш плуваше, очите пълни с най-говорещата обич, и нежната усмивка в песента, усети прегръдката й, взела го в скута си, прегърнала го с тези ръце – като крила или като знамена?! … и песента…

29

 

…спомняше си песента… „Хенетарки-нем-писажи-пе“… пееше Милен тихо, шепнешком, но дробовете му мощно се изпълваха с въздух напоен от песента и без той да разбира, издишваше със звука на думите си въздух със съвсем различна субстанция… нагушка колко се може повече деца, стараеше се да прегърне всяко, взе пет на коленете си, още три на ръце, но всъщност песента обгърна всички… лицата им светнаха и те се нагушиха в отговор по раменете му, по краката му, в ръцете му, страхът им избледняваше… Разбра – ако тогава – в онази първа сутрин не бе застанал до прозореца, сега смерчът щеше да го счупи, ако не беше търсил всеки ден лика й, нямаше да го види днес в яснота, нямаше да има способността днес да си спомни песента, щеше да се изправи нависоко и да гъргори думи, които да се връщат празни към него… минаха ден, два, три – Милен не знаеше колко… стоеше сред децата и пееше, не спираше да им пее, защото щом замлъкнеше, отново идваше страхът; не спираше, но все едно не му тежеше. Държеше децата в ръцете си и пееше, тихо пееше силните думи… На 40-тия ден смерчът спря… Отвориха вратата… Небето беше осеяно с розови облаци… Сградата се беше откъснала от основите и станала на кораб, плуващ в потопа от бурята… Плуваше по една огромна река… а там – приближаващи се – сребристи водоскоци, тучни поляни от четирилистни детелини, и цъфнали дървета, от които се носеше непознат фин аромат, и Сребърноизтъкан Мост от сияйни нишки блестящи на Слънцето… Най-великолепният мост… И около него кръжеше цяло ято жерави… а на брега – Владимир, пееше, пееше и го чакаше. Песента го чакаше от другата страна… Песента ги събра…

 

***

 

Начало

 

Сега всички бяха там, и всички си спомниха… спомниха си Тайната, спомниха си страната Агапе-Ре, преди войната, спомниха си Началото… В Началото беше Словото… – Вхъ(н) та-архе на Писание бе… – Хен-етархи-не-писажи пе… 30

… Спомниха си Първия Преминал – този заради който Единствено Преминаването бе възможно, спомниха си Името Му и че техните имена се съдържаха в Неговото…

Спомниха си… И войната в земята на Агапе-Ре 31 спря, и вратата се Отвори, и Думите бяха съединени, и Словото – възкресено, и Истината – възстановена, и двата свята – едно… и над езерото в процепа – Дъга! – Среброизтъкан Мост от сияйни нишки блестящи на Слънцето… Най-великолепният мост… И около него кръжаше цяло ято жерави…

И в Царството на Агапе-Ре – Всепобеждаващата Дума на Истината и Любовта, отново дойде в Пълнотата си:
Защото Лъчо събуди Хероса, който от любов побеждава дори себе си, а Мария разбра, че във верността й е животът й; и Станимир възкреси Живототворящата Доброта, в която се зачеват и Агапе, и Тинахти 32, и Нути-Жда, защото дълготърпя с вяра докрай; и още направи науката и откритията да имат отново Сътворяваща Сила да извикват в съществуване, защото са Тео-Реми 33 и той не се побоя да вкуси усилие, немощ и умора, за да ги осъществи… и Лия извика Пистис 34, понеже чрез Рея 35 в Лия Истинският свят стана Видим и скритата Истина – явена, когато танцът на Вдъхновението – Терпсихора у нея нарисува невидимото, защото преодоляваше съпротивлението и понасяше напрежението, което е единствения начин невидимото да стане видимо. Защото Стела и Бояна приеха любовта и вдъхновението, които срещнаха и така познаха сърцата си, и видяха незримото; и Ясен направи отново математиката да стане в едно с маат-иката 36 защото видя Лицето на Истината, и архитектурата да стане в едно с Архе-Уро-то 37, защото чу Първото Слово, и разбра как То строи вселената, понеже на знанието добави благочестие, и придоби мъдрост, след като се смири. Защото Милен съедини отново силата и милостта, понеже си спомни че преди всичко е прегръдката на любовта и остави себето си и всичките си представи, и просто запя, спомняйки си онова, което е отпреди спомените, защото пожела да даде… Защото Владимир извика Истината и Песента на Силните Думи понеже искаше преди всичко да бъде истинен, и не обичаше себе си повече от приятелите си, и скочи в непредвидимото заради това… И живототворящите думи, Силните Думи – Ремите, отново станаха част от тях, от хората, от Човека, от Ромете, и те заживаха в едно!…

И ги извикахте… вие, които се осмелихте да скочите в другия свят, за да търсите Истината и Любовта, които на езика на Ремите са едно, и са Името на Вратата, Името на Първия Преминал… Вие, които не искате да избегнете въпросите и изпитанията, а да ги надделеете, защото на езика на Ремите това е ключът!… И се отключи тайната на истинското сътворение, в което светът на вечността се променя от движението на човека, а светът на човека става вечен чрез вълшебното слово на Всевремието!

 

––

  1. Реми – от гръцки и преди това тракийски – рема = дума, слово
  2. Роме – от тракийски – „Говoрещо същество, човек“ или „Човек на Словото“, „Човек на Речта“
  3. Агапе – от гръцки и преди това тракийски – Жива Любов, Всеоотдаваща Любов, Всепобеждаваща Любов; Ре – от египетски и бохарски – Слово и Слънце/Светлина;
  4. Рема може да се преведе като Дума само в смисъла на Дума-същност
  5. Салвадор Дали, The Madonna of Port Lligat, 1949
  6. Херос – Герой; Херосът воюва за Истината и Любовта; На много древни езици, включително на древно-тракийски тези думи (Истина и Любов) имат едно и също звучене – „Мей“; Арес – архетип на борещето се естество в човека; Ерос – архетип на влюбеното и обичащото естество в човека; в някой религии са възприети като Богове, но това е само символ, че когато тези архетипи действат в човека, те го издигат над профанното, като стават източник на сила и вдъхновение да надделее над ежедневното и надмогне и надмине себе си – т.е. чрез тях човекът придобива трансцедентност (способност да е многоизмерен, да надделява над видимото и статуквото и сътворява нови светове – в себе си, като личност и извън себе си, в заобикалящия го свят))
  7. Агапеи – Агапе – от гръцки и преди това тракийски – Любов, която е всеотдаваща и воюваща за живота; Ага/Аха – воювам,Мей – обич/истина; Да воюваш за обичта си/ за думите си (истината която си изявил)…
  8. Пистис – Вяра в смисъл на убеждение за Обективаната Истина – Виждам Истината от Ис (виждам) Ист (Истина), П = В, Пистис – „Във виждането на истината“
  9. Реа – Реуа – РеУа -От Тракийски бухвално „Духът на Единия“ т.е. Божия Дух, който дава живот на всичко, идентифициран с Богинята Майка и еманациите му, които са закодирани в различните Имена на Тракийската Богиня Майка със съответните им преводи – Котито, Бендида, Брауро, Хипта, Зеринтия, Сибила, Хестия/Истия. Тези прояви на Богинята Майка, като наша майка /майка на Човека/ вдъхва Дух на Мъдрост, Дух на Благочестие, Дух на Съвет и утеха /смирение/, Дух на Сила, Дух на Разум, Дух на Знание, Дух от Всемогъщия. Като преводи от древно-тракийски: (Х)Истия, е която носи Духа на Всемогъщия, Котито е Мъдрост Даряващата, която е Дух на Премъдрост; Бендида е освещаващата, която е Дух на Благочестие и святост; Брауро е Съветницaта, Ходатайстващата-Утешителка-Царица, в която е Духът на Съвет и Утеха; Хипта е скрития, скъпоценен дар на Духа на Силата/Крепост и закрила/; Зеринтия е Разпрострения, Излетия Дух на Разум; и Сибила/Кибела е в която е Пророческия Дух на Знание.
  10. Мнемозина – Мнемозина (на старогръцки: Μνημοσύνη, Mnemosyne) в древногръцката митология е богинята на паметта и също така река в задгробния свят /задгробния свят, превеждайки езика на гръцката митология на езика на архетипите, е подсъзнаваното/. Нейни дъщери (т.е. прояви на паметта) са Музите: Евтерпа, Ерато, Калиопа, Клио, Мелпомена, Полихимния, Талия, Терпсихора, Урания. Музите в нас са прояви на Паметта ни като част от „колективната памет“ (виж Юнг), които ни подтикват да извадим наяве онова, което си спомняме „подсъзнателно“ от колективното несъзнавано (от „реката на подземния свят“).
  11. Маат – от тракийски Истина; Маат-те-маат-ик – Виждащ Истината
  12. Архитект – от тракийски – Архи – древен, първообраз – Създаващ от образа на Първообраза
  13. Като архетипи тези начини на заразяване са гордостта, похотта и „пожеланието на очите“ (желанието да имаш всичко до което се докоснеш или видиш – „да те гори“) – отразени чрез оскверняването на трите творчески елемента в човека – устата, окото и ръката.
  14. В много древни езици, както и на духовния език на образите, водата е субстанция отделяща едно измерение от друго, едно състояние на живота от друго. Преминаването през Води е знак на преминаване от една територия на съществуване/пребиваване – в друга – отделя един континент, било земен или духовен, от друг, едно духовно време от друго, стар живот от нов живот (в Египет с лодка преминаваш в отвъдното, Ной през водите минава, за да продължи живота си в новия свят, Моисей през води /Червено море/ превежда евреите от Египет към обещаната земя, във вода се кръщаваме, за да се новородим като Христови) – въобще водата е символ за преминаване към нов живот/ново състояние или ново преживяване на онова, което съществува и е истинно.
  15. NY, Jan 2017– we build fast, but where is the prophet?
  16. Анатолий Фоменко, ~1980;
  17. Salvador DALI – S „Les Amoureux Suite of 3 1978“ and «Saint Georges Et Le Dragon, 1978»
  18. Salvador Dali, Chalice of Love
  19. Адаптация от древен тракийски духовен текст, описващ присъствието на Божествения Дух, виж книга Лонгинус, Тракийските Хроники, Фондация „Градът“, 2010; Божия Дух, тъй-като е Духът на Любовта е пре-богат на красота и многообразе на разгръщането си – в Него е и Майката, и Любимата, и Сестрата и Победата и Силата (Войската) и Нежността и Невинността (Гълъбицата), и Красотата и Надеждата (Зората); „10. „Коя е тая, що блещи като зора, хубава като месечина, светла като слънце, страшна като войнство със знамена?““ – пее се в Песен на Песните за тази, която въплъщава явление на Божия Дух, Стар Завет на Книгите на Библията, „Коя е тая, която възлиза от пустинята като димен стълб, накадена със смирна и тамян и с всякакви благоуханни прахове?“
  20. Vincent Van Gogh, Cypresses (details) 1889
  21. Анатолий Фоменко, ~1980 http://getmedia.msu.ru/newspaper/creators_vector/graf/fomenko/231.htm
  22. NY, 2001 – picture taken after the 9/11th attack
  23. Анатолий Фоменко, ~1980
  24. Вдъкновение – В-дъх-нов – „В нов Дух“; Реа-Рей-Уа – Духът на Единия (от тракийски), Уа – Единия, който е Вечно Обновяващия Се (Вечно еманиращия) от египетски и бохарски
  25. Тинахти – от тракийски: Вяра, която дълготърпи… Вяра за която воюваш; на която даваш времето на живота си.
  26. Нутиж-да – Надежда на стар български диалект от „Нут(д)-И(е)-жда“ – „Над-Е-жда“ – „чакам/жда, Този който е над всичко“
  27. Агапея – от тракийски: всеотдайна, побеждаваща любов
  28. Анатолий Фоменко, ~1980
  29. Joel Kirk Richards; https://en.wikipedia.org/wiki/J._Kirk_Richards
  30. … В Началото беше Словото – Вхъ(н) та-архе на – Писание бе- Хен-етархи-не-писажи пе
    И Словото то беше заедно с Бога – Йощ Писание на ов(о)ке за(е)тно (с) Над-Е – Уох Писажи на-ф-ке хатен еф-Нуте
    И Бог беше Словото – Йощ на у Нат-е бе Писание – Уох не у-Нути пе Писажи… 3-те стиха са три превода – на съвременен български, на български диалект родствен на древно тракийския, и на бохарски; Нуте = Над-Е т.е. Този, който е Над всички, „Всевишния“=“Бог“
  31. Земата на Агапе-Ре – земята на Словото на Всепобеждаващата Любов
  32. Тинахти – от тракийски, Вяра за която воюваш; на която даваш времето на живота си
  33. Теореми – от гръцки и преди това тракийски, Тео – Бог/Божествен, Рема – Слово, Дума
  34. Пистис – „Виждам Истината“ от Ис (виждам) Ист (Истина), П = В, Пистис – „Във виждането на истината“, Вяра в смисъл на убеждение за Обективната Истина
  35. Рея – от Тракийски е Божествения Дух, чрез Когото е всяко вдъхновение
  36. Маат – Истина от бохарски и тракийски
  37. Архе-Първо, първичен, Уро от тракийски – Царство, Устройство, Подредба
Сподели публикацията
Написано от
Няма коментари

Оставете коментар